Ричард Бах - Едно

— Как може цяла една цивилизация да е била толкова сляпа? — попитах аз. — И това, което правиш ти сега… Ти имаш ли отговора?

Тя се обърна към мен — цялата една неумолима любов.

— Нямам отговора, Ричард — отговори тя. — Аз самата съм отговора.

Известно време постояхме мълчаливо. Краят на слънцето докосна хоризонта, но още имаше доста време, докато мръкне.

— Какво се случи с останалите? — попита Лесли.

— През последните години, когато видяха, че е прекалено късно, те построиха свръхпроводими суперкомпютри, построиха ни под куполите си, обучиха ни как да възстановим земята и ни пуснаха навън да работим във въздуха, който те повече не можеха да дишат. Последният им акт на извинение към земята беше да предоставят куполите си, за да спасим каквото можем от природата. Нарекоха ни еколози-възстановители на планетата. Кръстиха ни, благословиха ни и излязоха сред отровата, където някога бяха горите. — Тя наведе очи. — И свършиха.

Вслушвахме се в ехото от гласа й и си представихме каква самота и пустота трябва да е преживяла тази жена. А го бе разказала така леко.

— Машара, те са те построили ли? — попитах аз. — Ти компютър ли си?

Красивото й лице се обърна към мен.

— Мога да бъда описана като компютър — каза тя. — Както и ти.

Докато я питах, частица от мен съзнаваше, че ми се губи цялостния смисъл, представата ми за това коя е тя се губеше в това, какво е тя.

— Ти… — почнах аз. — Машара, ти жива ли си?

— Това невъзможно ли ти изглежда? — попита тя. — Има ли значение дали човешкото се изявява чрез въглеродни атоми, или силиций, или галий? Има ли нещо, което да е по рождение човек?

— Разбира се! И най-низките… дори разрушителите, дори убийците са хора — казах аз. — Може да не ни харесват, но те са човешки същества.

Тя поклати глава.

— Човешкото същество е един израз на живот, който носи светлина, отразява любов през всяко измерение, в което избере да се докосне, в която и форма избере да се въплъти. Човешкото не е физическа категория, Ричард, то е духовна цел. Не е нещо, което ни е дадено, а нещо, което трябва да постигнем.

Поразителна за мен мисъл, изкована от трагедията на това място: „Колкото и да се опитвам да гледам на Машара като на машина, компютър, някакво то, все едно, не мога. Не физиката на нейното тяло дефинираше живота й, а дълбочината на любовта й.“

— Изглежда по навик наричам хората човешки същества — казах аз.

— Може би ще премислиш отново — каза тя.

Някаква предизвикателна частица от мен се вторачи в жената през мъглата на новия й етикет. Суперкомпютър ли! Ще трябва да я изпитам.

— Колко е тринадесет хиляди двеста деветдесет и седем делено на две цяло точка три две три седем девет нула нула и едно на квадрат?

— Нужно ли ти е да знаеш? Аз кимнах. Тя въздъхна:

— Две хиляди четиристотин шестдесет и две цяло точка четири нула седем четири нула две пет осем четири осем две осем нула шест три девет осем едно… Колко цифри след десетичния знак искаш?

— Удивително! — възкликнах аз.

— А откъде знаеш дали не си измислям? — каза меко тя.

— Извинявай. Аз просто… ти изглеждаш толкова…

— А искаш ли една окончателна проверка? — попита тя.

— Ричард — обади се Лесли предупредително. Жената благодари с поглед на жена ми.

— Искаш ли окончателната проверка за живот, Ричард?

— Ами, не. Винаги има някаква линия между…

— Ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Разбира се.

Тя ме погледна право в очите — добрата горска фея, която не се бои от това, което ще последва.

— Кажи ми, как бихте се почувствали, ако аз умра — в този момент? — попита тя. На Лесли дъхът й спря. Аз скочих:

— Не!

Прониза ме паническа мъка, че най-висшата любов, достигната от алтернативното ни аз, може да е към саморазрушение, да ни накара да изпитаме загубата на живота, който представляваше тя.

— Недей , Машара!

Тя падна леко като цвете и остана неподвижна, безжизнена като смъртта, красивите й зелени очи загубиха искрата на живота.

Лесли се хвърли към нея — призрак на човек към призрака на компютър — и я обгърна така нежно, както добрата фея бе държала огромния леопард, когото обичаше.

— А как ще се почувстваш ти, Машара — каза й Лесли, — когато Тайин и нейните мънички, и гората, и морята, и планетата, които са ти дадени да обичаш, умрат с теб? Нима ти не благоговееш пред техния живот така, както ние благоговеем пред твоя?

Съвсем, съвсем бавно животът се възвърна, красивата Машара се раздвижи, обърна лице към своята сестра от друго време. Огледало една за друга, същите горди ценности, които блестяха в различни светове.