Ричард Бах - Едно

— Той спря, за да си поеме дъх, разтърси глава. — Вие не идвате с нас. Вие отивате… там, откъдето сте дошли. — Той кимна, успя да се усмихне някак. — Върнете се във вашия свят и им разкажете. Разкажете им какво е това! Не допускайте това да се случи и с вас…

После тълпата ги отнесе.

С Лесли стояхме в безпомощно отчаяние на тази улица в Москва, наблюдавахме как кошмарът се сбъдва, без да ни е грижа дали ще се измъкнем, не ни интересуваше дали ще живеем или ще умрем. „Защо да разкажа на нашия свят?, помислих си аз. Не че вашият свят не знаеше, Иван, той знаеше и въпреки това се уби. И ще бъде ли по-различен нашият свят?“

Тогава светът забуча, разтърси се и се разтопи във водата, която прелиташе покрай корпуса на хидроплана. Дълго след излитането Лесли стискаше здраво лоста и дълго време никой не произнесе нито дума.

Защо? — извиках аз. — Какво тъй дяволски прекрасно има в масовото убийство, че никой в цялата история на света не е открил досега някакво по-умно разрешение на проблема, освен да убиваш всеки, който не е съгласен с теб? Дали това е границата на човешкия интелект? Нима сме още неандерталци? Бог уплашен, Бог убива! Това ли е… Не мога да повярвам, че всеки човек вечно е толкова… глупав ! Че никой никога не е…

Чувството на безсилие не може да си довършва изреченията. Погледнах Лесли — сълзи се спускаха по лицето й. Това, което мен ме довеждаше до силен гняв, нея я довеждаше до дълбока мъка.

— Татяна… — проговори тя тъй смазана, сякаш бе дочакала бомбите. — Иван… Колко мили, забавни, приятни… И Петрушка… О, Господи! — Тя избухна в ридания.

Аз поех управлението, хванах ръката й. Колко ми се искаше Пай да е тук! Какво ли би казала тя за нашия гняв и нашите сълзи?

„По дяволите, помислих си аз, при всичко прекрасно, което можем да бъдем, при цялото величие, което толкова много хора вече са постигали, трябва ли да слизаме в най-низката кал на земята само с едно натискане на бутона, което ще сложи край на светлината? Няма ли поне един човек в цялата рисунка, който да е достигнал до нещо по-добро отколкото да…“

Дали чух или си въобразих, че съм чул?

Ляв завой. Продължавай да летиш, докато рисунката под вас стане кехлибарена.

Лесли не ме поп ига защо завиваме или накъде се насочваме. Беше със затворени очи и по лицето й още се стичаха сълзи.

Стиснах ръката й да я пробудя от нейното отчаяние.

— Дръж се, мъничката ми — казах аз. — Струва ми се, че сега ще видим как изглежда един свят без войни.

Не беше далеч. Отпуснах лоста, корпусът докосна водата, светът се превърна в пръски и…

Озовахме се преобърнати наопаки на около две хиляди метра височина във въздуха, после самолетът се насочи право надолу.

За стотна от секундата помислих, че Сийбърд е изпаднал в свредел, неконтролируем, после разбрах, че не Мърморко пада стремглаво, а сме в напълно въоръжен самолет-изтребител.

Пилотската кабина беше малка; ако ние с Лесли не бяхме духове, нямаше да можем да се поберем така двамата зад пилота.

Право пред нас, по-точно право под нас на около сто и петдесет метра височина друг изтребител правеше отчаяни опити да се измъкне. От гледката през предното стъкло ме побиха ледени тръпки: прицелният кръг почти обхващаше крилата на другия самолет, светещата точка в прицела търсеше кабината му.

Свят без война ли? След това, което се бе случило в Москва, сега щяхме да видим как взривяват някого на парчета във въздуха!

Едната половина от мен се свиваше от ужас, другата наблюдаваше безстрастно. Това не е реактивен самолет, отбеляза втората половина, не е Мустанг, нито Спитфайър или Месершмидт, такъв самолет не съществува. Пилотът-изтребител в мен също наблюдаваше, одобрително. Хубав полет, помислих си аз. Отлично открива целта и я преследва, достигайки разстояние за стрелба, издига се, когато целта се издига, завива, когато целта завива, пикира, когато целта пикира.

Лесли бе застинала до мен, затаила дъх, приковала очи в самолета долу. Земята оглушително се носеше към нас. Обгърнах раменете й и силно я притиснах.

Да можех да сграбча лоста за управление и да отклоня самолета, да можех да дръпна към себе си лоста — щях да го сторя. Прекалено оглушителен бе грохотът в кабината, за да извикам на пилота и да го възпра да убива.

В прицела видях на крилата на другия самолет червените звезди на Китайската народна република. О, Господи, помислих си, нима лудостта се е разпростряла над целия свят? И с Китай ли бяхме във война?