Ричард Бах - Едно

— За Империята на злото ли? — попита Лесли. — Този президент го даваше малко драматично в речите си…

— Не това — каза Татяна. — Да ни наричате с разни имена си беше глупаво, но това беше отдавна. А сега, днес, прочети! — Тя намери вестника и потърси цитата. — Ето го. — Тя ни зачете: „Временното замърсяване с радиация на чуждестранна земя е по-добро, отколкото постоянното замърсяване с комунизъм на съзнанието на американските деца — казва капиталистическият лидер. — Аз се гордея с храбростта на моите съграждани, благодарен съм им за молитвите и се заклевам в Бога, че в съгласие с Неговата воля ще доведа свободата до окончателната й победа!“

Кръвта ми се смрази. Когато се появи Богът на омразата, внимавай!

— О, моля ти се — каза Лесли. — Временна радиация? Свобода до окончателната й победа? Какви ги говори той?

— Той твърди, че има голяма обществена подкрепа — каза Иван. — Наистина ли народът на Америка иска да унищожи народа на Съветския съюз?

— Не, разбира се — казах аз. — Но президентите така си говорят. Те винаги твърдят, че имат пълната подкрепа на народа и се надяват, че ще го повярваме — освен ако във вечерния вестник не пише, че тълпи са крещяли и хвърляли камъни по Белия дом.

— Нашият малък свят расте — каза Татяна. — Напоследък ние започнахме да се замисляме, че разходите ни, за да се отбраняваме от американците, са прекалено големи, но сега… за нас тези думи са безразсъдни! Може би разходите ни за отбрана не са прекалено големи, а по-скоро недостатъчни. Как да се измъкнем от тази… тази мелница никога не спира! Вечна надпревара и надпревара, а кой ще каже кога е достатъчно?

— Представете си, че наследявате една къща, която никога досега не сте виждали — казах аз. — И един ден отивате да видите къщата си и откривате, че прозорците са изпълнени с…

— Оръжия! — възкликна поразен Иван. Как можеше един американец да знае същата метафора, която руснаците бяха измислили за себе си? — Картечници, оръдия и ракети, прицелени през полето към отсрещната къща, която не е много надалеч. А прозорците на отсрещната къща също са пълни с оръжия, прицелени към другата! Тези къщи имат достатъчно оръжия, за да се унищожат една друга сто пъти! И какво бихме правили ние, ако наследим такава къща?

Той направи жест с дланта нагоре, за да продължа аз разказа, ако мога.

— Да живееш с оръжия и да наричаш това мир?

— казах аз. — Да купуваш все повече оръжия, защото човекът в отсрещната къща купувал още? Мазилката по стените се рони, покривът ти тече, но оръжията ни са добре смазани и прицелени!

— Кое е по-вероятно: че съседът ще стреля, ако ние махнем оръжията си от нашите прозорци или пък ако сложим още? — попита Лесли.

— Ако махнем няколко оръжия от нашия прозорец — отговори Татяна, — тъй че да можем да го убием само деветдесет пъти, а не сто, това ще го накара ли да стреля, понеже ще е по-силен от нас? Не мисля. Така че аз махам едно старо, малко оръжие.

— Едностранно ли, Татяна? — попитах аз. — Без никакви договори? Без години на преговори? Смяташ да се разоръжиш едностранно , докато той е насочил всичките тези оръдия и ракети към спалнята ви?

Тя разтърси глава предизвикателно:

— Да, едностранно!

— Направи го — каза мъжът й, като кимна в съгласие, — и после покани този човек на чай. И го почерпи с разни сладкиши и спомени пред него: „Слушай, аз току-що наследих тази къща от чичо ми, както и ти си наследил твоята. Може би те не са се харесвали един друг, но аз нямам за какво да се карам с теб. И твоят покрив ли тече като моя?“ Той скръсти ръце пред себе си.

— И какво ще направи човекът? Дали ще може след като е хапнал от нашите сладкиши, после да си отиде в къщи и да стреля по нас? — Той се обърна и ми се усмихна: — Американците са-луди, Ричард. И вие ли сте толкова луди? След като сте яли от нашите сладкиши и си отидете в къщи, ще стреляте ли по нас!

— Американците не са луди — казах аз. — Ние сме хитри.

Той ме погледна косо.

— Вие сте убедени, че Америка изразходва милиарди за ракети и високотехнични системи за управление? Не е така. Ние спестяваме милиарди. Как ли , ще попиташ? — Погледнах го в очите, без да се усмихвам.

— Как? — попита той.

— Нашите ракети нямат системи за управление, Иван! Ние не им слагаме дори двигатели. Само бойни глави. Останалото е картон и боя. Много преди Чернобил, ние бяхме достатъчно умни, за да разберем: Няма никакво значение къде ще гръмнат бойните глави!