Ричард Бах - Едно

Погледнах Лесли, видях в очите й същия ужас, какъвто чувствах в моите.

Тя взе съчката от него и докосна ъгълчето на пергамента в ръцете ми. Пламъкът разцъфна в слънчево-бяло цвете под пръстите ни и ние изпуснахме на земята ослепителните останки. Те припламнаха за миг и угаснаха.

Старецът въздъхна с облекчение.

— Каква благословена вечер! — каза той. — Колко рядко ни се дава шанса да спасим света от нова религия!

После обърна лице към жена ми усмихнат, изпълнен с надежда.

— Нали го спасихме?

Тя му се усмихна в отговор.

— Спасихме го. В историята няма нито дума, Жан-Пол Льо Клерк, за Свиткияни или за техни войни.

Те се сбогуваха с ласкав поглед — двама човеколюбиви скептика. После с лек поклон към двама ни старецът се обърна и потъна в тъмната планина.

Горящите свитъци все още пламтяха в съзнанието ми — откровение, превърнато в пепел.

— Но тези, които се нуждаят от казаното в тези свитъци — обърнах се аз към Лесли, — как ще могат те… как ще можем ние да научим какво беше написано в тях?

— Той беше прав — каза тя, загледана след стареца, докато вече не можеше да го вижда, — всеки, който пожелае истината и светлината, може да ги открие сам.

— Не съм сигурен. Понякога имаме нужда от учител.

Тя се обърна към мен.

— А ти опитай — каза тя. — Внуши сит че ти искрено, истински, дълбоко желаеш да узнаеш кой си, откъде идваш и защо си тук. Внуши си, че никога няма да си дадеш покой, докато не узнаеш.

Кимнах и си представих как аз — непоколебимо решен, готов, копнеещ да науча — преравям библиотеки за книги и ръкописи, как се юрвам по лекции и семинари, водя си дневник на всички мои надежди и размишления, записвам си предчувствия, медитирам на планински върхове, водя се от неща, подсказани в сънища или от случайни съвпадения, разпитвам непознати — всички тези стъпки, които правим, когато познанието на новото за нас става по-важно от всичко.

— Добре. А сега?

— Ами сега — каза тя, — можеш ли вече да си представиш, че няма да го узнаеш сам!

„Уф, как успява гази жена да ме накара да виждам!“, помислих си аз.

Поклоних й се в отговор.

— Милейди Льо Клерк, Принцеса на Познанието. Тя направи бавно реверанс в мрака.

— Милорд Ричард, Принц на Огъня.

Стояхме близо един до друг, смълчани в чистия планински въздух. Взех я в прегръдките си и звездите вече не бяха над нас, а около нас. Ние станахме едно цяло със звездите, едно цяло с Льо Клерк, със свитъците и любовта в тях, едно с Пай и Тинк, Аткин и Атила, едно цяло с всичко, което някога е било, което е и което ще бъде. Едно.

Миля след миля се носеха под нас, докато летяхме в спокойна радост. „Жалко само, че шансът е един на билиони, мислех си аз. Да можеше всеки да лети до това място поне веднъж през всеки свой живот.“

Сияен коралов блясък се появи под водата, същински магнит и за двама ни. Лесли направи вираж около него.

— Великолепно е — каза тя. — Да кацаме ли?

— Добре. Какво ти подсказва интуицията? Какво се опитваме да открием.

— Това, което има най-голямо значение. Кимнах.

Озовахме се на място, за което бих се заклел, че е Червения площад вечер. Под нас — каменна настилка, от дясно се извисяваха големи, силно осветени стени, в зимното, нощно небе — позлатените луковици на кубетата. Нямаше съмнение — бяхме се изтърсили насред Москва без виза и екскурзовод.

— О, боже! — възкликнах аз.

Вечерната тълпа в зимни палта и кожи се блъскаше и минаваше през нас, зъзнейки под снежинките.

— Можеш ли по хората да кажеш къде сме? — попита Лесли. — Дали пък не са нюйоркчани в рунтави шапки, а?

Улиците не бяха достатъчно тесни, за да е Ню Йорк; не се долавяше и страх от нощния град. Но ако не съдиш по града, мислех аз, като се опитвах да определя разликите между тези хора и американците, трудно можеш да кажеш.

— Не е заради шапките — казах аз. — Просто те изглеждат руснаци така, като денят след четвъртък изглежда като петък.

— Не може ли все пак да са американци? — попита тя. — Ако това беше Минеаполис и ние видехме тези хора, щяхме ли да кажем: „Руснаци!“ — Тя помълча. — Аз приличам ли на рускиня?

Огледах я, наклонил глава преценяващо. В тази руска навалица, с тези сини очи, високи скули, златни коси…

— Вие, рускините, сте много красиви жени!

— Спасибо — отвърна тя престорено скромно.

Внезапно една двойка, хванати ръка за ръка, спря в тълпата на пет-шест метра и се втренчиха в нас, сякаш бяхме марсианци с пипала, слезли от летяща чиния в черното небе.