Ричард Бах - Едно

Останалите минувачи ги стрелкаха с погледи, понеже са спрели насред движението и ги заобикаляха. Двойката не им обръщаше внимание, бяха впили очи в нас, докато съгражданите им минаваха нехайно през нас, сякаш бяхме невидими холограми, прожектирани на тротоара.

— Привет! — каза Лесли и им помаха с ръка.

Нищо. Гледаха ни така, сякаш не разбираха. Дали в Съветския съюз не бяхме загубили особената си дарба да разбираме всякакви езици?

— Привет — опитах и аз. — Как сте? Нас ли гледате?

Жената първа се окопити. Тъмни коси се спускаха изпод кожената й шапка, любопитните очи ни изследваха.

— Гледаме ли ви? — попита тя със смутена усмивка. — Тогава ви пожелаваме добра вечер!

Тя се приближи повече, като доведе и мъжа по-близо, отколкото той може би желаеше.

— Вие сте американци — каза той. Разбрах, че дъхът ми бе спрял, едва като започнах да дишам отново.

— По какво познахте? — попитах аз. — Точно за това говорехме в момента!

— Изглеждате като американци.

— По какво съдите? Нещо от Новия свят ли има в очите ни?

— Не, по обувките. Ние познаваме американците по обувките. Лесли се засмя.

— Тогава по какво познавате италианците? Той се поколеба и се усмихна с най-незабележимата усмивка.

— Тях вече няма по какво да ги познаеш. Непознаваеми са…

Всички се разсмяхме. Колко странно, помислих си аз, няма и минута, откакто се срещнахме, а и четиримата се държим сякаш сме приятели.

Разказахме им кои сме и какво се бе случило, но ми се струва, че тъкмо нашето особено нереално състояние повече ги убеди, че сме реални. И все пак Татяна и Иван Кирилови май бяха не по-малко очаровани, че сме американци, отколкото, че сме техните алтернативни личности.

— Моля ви, заповядайте у нас! — каза Татяна. — Никак не е далече…

Винаги съм имал чувство, че сме си избрали руснаците за противници, защото толкова приличат на нас — чудно цивилизовани варвари. И все пак апартаментът им не беше варварски, беше тъй топъл и светъл, какъвто бихме си го направили и ние.

— Заповядайте — каза Татяна, като ни въведе в хола. — Моля, разполагайте се удобно. Едно петнисто коте дремеше на дивана.

— Здрасти, Пегрушка — каза тя. — Добро момиче ли беше днес?

Тя седна до котката, премести я в скута си и нежно я потупа. Пегрушка примигна към нея, сви се на кълбо и отново задряма.

Широки прозорци гледаха на изток, в очакване на утринното слънце. Отсрещната стена беше цялата в лавици с книги, плочи и касети със същата музика, която слушахме и ние у дома: Барток, Прокофиев, Бах; „Тълпа от един“ на Ник Джеймсън, „Частна танцьорка“ на Тина Търнър. Много книги — три лавици на тема съзнание, смърт и извънсетивни възприятия. Подозирах, че точно от тези книги Татяна не бе чела нито една. Липсваха само персонални компютри. Как можеха да живеят те без компютър?

Научихме, че Иван е авиационен инженер, член на Партията и се бил издигнал някак в Министерството на авиацията.

— Ветровете изобщо не ги интересува дали летим със съветски самолети или с американски самолети — каза той. — Превишиш ли критичния ъгъл на атака и изпадаш в свредел, нали?

— Не и американските самолети — казах му аз прямо. — Американският самолет никога не изпада в свредел.

— А, онези ли? — каза той и кимна. — Да, изпитвали сме вашите безпогрешни самолети. Но така и не можахме да открием по какъв начин да качим пътници в самолет, който не може да се приземява! Ще трябва да хващаме американските самолети с мрежи и да ги пращаме обратно в Сиатъл…

Нашите съпруги не ни слушаха.

— Последните двадесет години просто полудявах! — говореше Татяна. — Държавата не иска от никого да работи твърде добре.

Ако работиш по-неефикасно, смятаха те, това оставя работа за другите и осигурява достатъчна заетост. Според мен има прекалено много бюрокрация ! Не можем да живеем в такава бъркотия. Особено в киното — нашата работа е общуване! Да, но те ми се смееха и казваха: „Стой си спокойно, Татяна“. Обаче сега дойде перестройката, дойде гласността и нещата се раздвижиха!

— И сега не трябва да си стоиш спокойно? — попита мъжът й.

— Ваня, сега мога да направя най-доброто — мога да опростявам . И съм много по-спокойна!

— На нас ни се иска да можехме да опростим нашето правителство — каза Лесли.

— Вашето правителство започва да прилича на нашето, което е страхотно — намесих се аз, — но това, че нашето започва да прилича на вашето, вече е ужасно!

— Е, по-добре да си приличаме, отколкото да се избиваме едни други — каза Иван. — Но виждали ли сте скоро вестници? Не можем да повярваме, че вашият президент може да каже такива думи!