Ричард Бах - Едно

Беше мой ред да се удивя.

— Смятате да продавате космически пътешествия ! Ами комунизма?

— Че какво? — той сви рамене. — И комунистите обичат пари.

Лесли се обърна към мен.

— Какво ги казвах аз!

— Какво ти казваше тя? — попита Иван.

— Че вие сте същите като нас — отговорих аз, — и че трябва да дойдем и да видим с очите си.

— За много американци — каза Лесли — студената война свърши след едно телевизионно шоу как руснаците завладяват Съединените щати и заместват нашето правителство с ваше. В края на предаването цялата ни страна беше почти умряла от досада, като изобщо не й се вярваше, че може да има толкова тъпи хора. Затова трябваше да видим сами с очите си — и за едно денонощие само туризмът за Съветския съюз се утрои.

— И толкова досадни ли сме? — попита Татяна.

— Не чак толкова — отговорих аз. — Някои в съветската система са наистина тъпи, но пък и някои американски политици дрънкат страхотни глупости. Останалото и в двете страни не е чак толкова лошо. Всеки от нас е избрал това, което му е по-важно. Вие сте пожертвали свободата заради сигурността, ние жертваме сигурността заради свободата. Вие нямате порнография, ние нямаме закони, забраняващи пътуването. Но на никого не му е додеяло дотолкова, че да почне да призовава за края на света!

— Във всеки конфликт — каза Лесли — ние можем или да се отбраняваме, или да се учим. Отбраната е направила света невъзможен за живеене. Какво би станало, ако вместо това ние предпочетем да се учим? Вместо да казваме страхувам се от вас , какво ли ще стане, ако кажем вие сте ми интересни!

— Ние смятаме, че светът, макар и много бавно, се променя и ще ни позволи да опитаме това — каза аз.

Какво ли бяхме дошли да научим от тях, чудех се аз. Че Те са Ние? Че американците са руснаци са китайци са африканци са араби са азиатци са скандинавци са индианци? Че различни изрази на един и същ дух тръгват от различните избори, различни разклонения по безкрайната рисунка на живота в пространство-времето?

Нощта напредваше, както бяхме потънали в разговори за това какво ни харесва и какво не в двете суперсили, които имат толкова голяма власт над живота ни. Минаваше полунощ и ние продължавахме да седим заедно като стари приятели. Имахме чувство, че сме обичали цял живот тези двамата.

Колко различно беше, след като се опознахме! След тази вечер ние повече не бихме направили избора да открием война срещу Татяна и Иван Кирилови, то щеше да бъде все едно да бомбардираме себе си. Когато от силуети от Империята на злото те се превърнаха в живи и равни на нас човешки същества, в хора, които се мъчат не по-малко от нас да придадат смисъл на света, какъвто и страх да бяхме изпитвали от тях, сега той бе изчезнал. За четирима ни мелницата бе спряла.

— Ние тук, в Съветския съюз, имаме една история за вълка и танцуващия заек — каза Иван, като се надигна, за да изиграе баснята пред нас.

— Шшшшт! — Татяна вдигна ръце да замълчи. — Чуй!

Той я погледна разтревожено.

Мракът навън бе започнал да стене — бавно и дълбоко, сякаш целият град изпитваше болка.

Завиха сирени, стотици сирени извисиха глас във виещи децибели, от които стъклата на прозорците задрънчаха.

Татяна скочи, очите й се разшириха като чинии.

— Ваня! — извика тя. — Американците ! Изтичахме до прозорците. Светлини проблясваха навсякъде из града.

— Това не може да е реално! — каза Лесли.

— Но то е реално! — каза Иван. Той се обърна към нас и разпери ръце в безпомощна мъка. После изтича до дрешника, измъкна от там два сака и подаде единия на жена си. Тя грабна Петрушка от дивана и още сънена я напъха в единия сак, после двамата изтичаха, като оставиха вратата отворена зад себе си.

След миг Иван се върна и ни погледна невярващо.

— Какво чакате? — извика той. — Имаме само пет минути! Идвайте!

Четиримата се спуснахме тичешком по двата етажа стълби и се озовахме в хаоса на улицата — маса ужасени хора, хукнали към метрото. Родители с бебета на ръце, дечица, вкопчени в палтата им, за да не се изгубят, старци, които се мъчеха да се движат с тълпата. Някои бяха ужасени и се блъскаха, крещяха, други вървяха тихо, съзнаващи, че е безполезно.

Както тълпата минаваше през нас, Иван забеляза това, прегърна през рамо Татяна и се дръпнаха настрани от отчаяната река. Той бе останал без дъх.

— Вие… вие, Ричард и Лесли — каза той, като се бореше със сълзите си, без гняв, без ненавист към нас.

— Вие сте единствените, които могат да се измъкнат.