Ричард Бах - Едно

Върнах съвсем малко лоста назад и хидропланът намали скорост, за да го облеят пръските. Така и стана, но това, естествено, ни спусна в друг свят.

Там, където се озовахме, навсякъде около нас се простираше трева — също като изумрудено езерце, сгушено сред планини. Залез пламтеше по алените облаци.

„Швейцария, помислих си веднага, кацнали сме на швейцарска пощенска картичка.“ По-нататък в долината имаше горичка, провиждаха се къщички с ост-ровърхи покриви, камбанарията на църква. По селски път се движеше талига, теглена не от трактор или кон, а от някаква порода крава.

Край нас не се виждаше нищо — нито път, нито козя пътека. Само това езеро от трева, изпъстрено с полски цветя, обградено в полукръг от високи зъбери със снежни шапки.

— Ти какво предполагаш… — попитах аз. — Къде се намираме?

— Във Франция — отговори Лесли, без да се замисли, и преди да я попитам как е разбрала, тя затаи дъх: — Погледни!

Тя посочи към един процеп в скалите, където старец в груба кафява роба бе коленичил на земята до малък огън. Той заваряваше нещо — ослепителни жълто-бели искри трепкаха и танцуваха по скалите зад него.

— Какво може да търси тук оксиженист? — попитах аз.

Тя се вгледа продължително в него.

— Той не заварява — каза тя с тон сякаш по-скоро си спомня сцената, а не я наблюдава. — Той се моли.

Тя се запъти към него и аз я последвах, като реших да си мълча. Така, както аз бях видял себе си в Атила, дали жена ми не виждаше себе си в този отшелник?

Отблизо се уверихме, че съвсем не беше оксижен. Нито звук, нито дим — това беше ослепителен като слънце стълб, който пулсираше на земята на по-малко от метър до стареца.

— … и на света ще дадеш ти това, което си получил — дочухме благ глас откъм светлината. — Яви на всички, копнеещи да узнаят истината, от где идваме, смисъла на нашето съществувание и посоката на пътя пред нас към вечния ни дом.

Спряхме на няколко метра зад него, приковани от гледката. Виждал бях такъв блясък веднъж през живота си, преди много години, когато неочаквано ме озари нещо, което и досега наричам Любов . Светлината, която виждахме сега, беше същата — тъй сияйна, че превръщаше целия свят в мержелееща звездичка, в бележка под линия.

В следващия миг светлината изчезна. Под мястото, където бе пламтяла, лежеше свитък златна хартия, писание с изумителна калиграфия.

Старецът коленичи безмълвно със затворени очи, явно без да съзнава нашето присъствие.

Лесли пристъпи напред, протегна ръка и взе сияйния ръкопис. На това мистично място ръката й не премина през пергамента.

Очаквахме да видим руни или йероглифи, но се оказа, че думите са на английски. Разбира се, помислих си аз. Старецът ще ги чете на френски, един персиец — на персийски. Сигурно с откровението е така — няма значение езика, а предаването на идеите. Вие сте създания от светлина , прочетохме ние. От светлина сте дошли и в светлина ще си отидете, и във всяка ваша стъпка ще ви обгръща светлината на безкрайното ви битие.

Тя обърна страницата.

По свой избор обитавате сега света, който вие сте сътворили. Което носите в сърцата си, то ще стане истина и от което най-силно се възхищавате, в това ще станете вие.

Не се бойте, нито се стъписвайте от призрака, който е мракът, от маската, която е злото, от празния плащ, който е смъртта, защото вие сами сте ги избрали за свои изпитания. Това са камъните, на които сте избрали да наточвате тънкото острие на своя дух. Знайте, че винаги покрай вас е реалността на любовта и във всеки момент вие имате силата да преобразите вашия свят чрез това, което сте научили.

Страниците продължаваха, те бяха стотици. Прелистихме по-нататък, изпълнени с благоговение.

Вие сте живот, който изобретява форми. Да умрете от меч или от годините вие можете не повече, отколкото да умрете, прекрачвайки прага, за да минете от една стая в друга. Всяка стая ви дава своето слово — за да го изречете, всеки преход — своята Г песен, за да я изпеете.

Лесли ме погледна с грейнали очи. Ако това писание можа толкова да ни развълнува, нас, хората от двадесетия век, помислих си аз, то какво ли въздействие бе имало над хората от който век там е било… дванадесети!

Върнахме се пак към ръкописа. Никакви думи за ритуали, никакви указания как да се покланяш, никакво призоваване на огън и разруха над враговете, никакви бедствия над главите на неверници, никакви безпощадни Атила-Бич Божи. В него не се споменаваха храмове, попове, равини, паства, хорове, одежди или святи дни. Това писание бе за любящото същество във всеки от нас и единствено за него.