Ричард Бах - Едно

Последвах Лесли и я намерих застанала в пустинята на известно разстояние от призрака на стражата, който бе убит. Тя не виждаше от мъка. Той представляваше купчина от терзания, като гледаше тялото си, натоварено на една талига, и се мъчеше да проумее какво се бе случило.

— Ти можеш да ме видиш, нали? — извика той към нея. — Аз не съм мъртъв, нали, защото съм… тук! Дошла си, за да ме отведеш в рая ли? Ти моя жена ли си?

Тя не отговаряше.

— Готови ли сме да тръгваме? — попитах я аз. При гласа ми той се обърна.

— НЕ! Не ме взимайте!

— Лесли, натисни лоста — казах аз.

— Този път ти го направи — каза тя уморено. — Аз не мога да мисля.

— Не го правя много добре, нали знаеш.

Тя сякаш не ме чу, стоеше неподвижна, втренчена в пустинята.

Ще трябва да опитам, помислих си аз. Релаксирах, колкото можах на такова място, представих си, че сме в Сийбърд, посегнах към лоста.

Нищо.

„Мърморко, помислих аз, ТРЪГВАЙ!“

— Жено — изкрещя духът-хун, — ела тук!

Жена ми не помръдна. След миг той тръгна към нас с внезапна решителност. Смъртните не могат да ни докосват, помислих аз, но дали е така с призраците на варварските стражи?

Тръгнах да застана между него и Лесли.

— Не мога да ни измъкна от тук — казах й аз отчаяно. — Трябва ти да го направиш!

Стражът се хвърли към нас.

Колко бързо се преобразяваме, когато сме застрашени! Древното Атила-съзнание взе връх, онази безпощадна ловкост на мъжа от шатрата беше моята. Никога не се отбранявай, нападат ли те и ти нападай!

В частица от секундата аз се хвърлих към лицето на воина и само за миг пропуснах да го размажа, но го сритах под коляното. Беше от плът, хубаво, и аз също.

Под коляното не беше честно, помислих си аз. По дяволите честността , обади се примитивното съзнание.

Човекът падна върху мен, изви се, за да се изправи на крака и в този миг го ударих с всичка сила отзад по врата, в гръб!

Един джентълмен не удря в гръб.

Убий го! — насъскваше ме вътрешният дивак.

Замахнах с ръка нагоре, за да разбия брадата му и в този момент светът около мен се изпари, превърна се в бучащата кабина на нашия хидроплан в момента на излитане. Светлина! Ясно небе изличи гази мрачна сцена.

— Ричард, спри! — викаше Лесли.

Спрях ръката си насред въздуха, преди да е ударила безсмислено високомера, обърнах се към нея, очите ми още като на бик.

— Наред ли си?

Тя кимна, потресена, с ръка на лоста и го отпусна, за да излети Сийбърд.

— Не знаех, че той може да ни докосва.

— Той беше призрак, ние — също. В това трябва да е разликата.

Отпуснах се, останал без сили. Не можех да повярвам всичко това. Атила бе превърнал всяка една от възможностите си за избор в омраза и разрушение в името на един зъл бог, който не съществува. Защо!

Летяхме известно време в мълчание, главата ми се въртеше от изтощение. Два пъти вече — като съвременен лейтенант и като древен пълководец — аз видях себе си като разрушител, а не знаех защо. Дали ветераните дори от мирно-временна армия са преследвани от това, което би могло да бъде, което те биха извършили?

— Аз? А тила, предводителя на хуните! — проговорих аз. — И все пак, в сравнение с пилота, който опожари до основи Киев, Атила е просто детенце!

Лесли остана замислена известно време.

— Какво ли означава всичко това? Знаем, че всички събития са едновременни, но съзнанието не се ли развива? Веднъж през този живот ти си позволил на правителството да те тренира за убиец. Но ти си се променил, ти си се развил!

Тя взе ръката ми.

— Може би Атила е част от мен, а също и част от всеки, който някога е помислял да убива. Може би затова, когато се родим, ние забравяме предишните си животи — за да започнем от нов старт, да се ориентираме как този път да си скършим по-добре работата.

„По-добре коя работа?“ — тъкмо щях да запитам, но преди въпросът да се оформи в думи, чух: Да дадеш израз на любовта.

— Права си — казах аз. Имах чувство, че хидроплана е омърсен, опетнен от последното ни кацане. Под нас искряха бистри води. — Имаш ли нещо против да цопнем за минута, за да поизмия Мърморко?

Тя ме изгледа въпросително.

— Символично, предполагам?

Тя ме целуна по бузата, прочела мисълта ми.

— Докато не откриеш как да живееш за някого другиго, защо не поемеш отговорност само за живота на Ричард Бах и да оставиш Атила да отговаря за своя?

Докоснахме вълните, като намалихме скорост наполовина, но без да спираме — движехме се със скорост шестдесет километра в час през пръските, фонтани от сняг на прах се разперваха като петльова опашка под високото налягане, докато насочвах хидроплана наляво-надясно, за да прогоня спомените от този проклет живот.