Ричард Бах - Едно

— Няма нужда от повече фойерверки — казах аз. — Ние ти вярваме.

Тинк се озари от сияйна усмивка.

Аткин се подсмихна и се обърна към работната си маса.

— Всичко хубаво на вас двамата. — каза той. — До следващия път.

— Ще ви видим ли пак? — попита Лесли и мислено хвана лоста на хидроплана.

Директорката на леярната за идеи докосна ъгълчето на окото си.

— Разбира се. Но междувременно към всяка мисъл, която ви пращам, ще добавям бележчица от себе си. Запомнете — не се разсънвайте прекалено бързо. И ходете много на разходки, на плуване, взимайте често душ!

Помахахме с ръка за довиждане и помещението се разтопи, изчезна в познатия хаос. В следващия момент, без съмнение, вече се намирахме отново на Сийбърд, който се издигаше от водата. Лесли държеше ръчката за газта. За първи път, откакто бяхме започнали това странно приключение, ние отлитахме изпълнени с приятни чувства, вместо с горчивина.

— Каква радост, Пай! — възкликна Лесли. — Благодаря ти!

— Радвам се, че можах да ви направя щастливи, преди да си отида.

— Ти отиваш ли си? — попитах аз внезапно разтревожен.

— За малко — каза тя. — Вие вече знаете как да намирате тези аспекти от себе си, с които искате да се срещнете и тези места, на които можете да научите нещо. Лесли знае как да задвижва самолета, когато е време да си тръгвате, а и ти, Ричард, ще можеш, когато се научиш да се доверяваш на вътрешното си чувство. Вие повече нямате нужда от водач.

Тя се усмихна така, както инструктор по летене се усмихва на ученика си преди да го изпрати на първия му самостоятелен полет.

— Възможностите са безбройни. Оставете се на интуицията си да ви води към това, което е най-важно за вас, изследвайте заедно. Пак ще се видим.

Усмивка, лазерно-синя светкавица и Пай изчезна.

Не изглежда много приветливо без нея, а? — каза Лесли, като се взираше надолу в рисунката. — Не ти ли се струва по- мрачно?

Наистина. Искрящото преди море беше придобило недостъпен вид под нас. Дори цветът му се беше изменил. Меките пастелни и сребристо-златисти цветове бяха отстъпили на пурпурно и винено-червено, а пътечките сякаш бяха изрисувани с въглен.

Поместих се неспокойно:

— Жалко, че нямахме време да й зададем още някои въпроси, преди да си отиде.

— Защо ли беше толкова сигурна, че можем и сами да се справим? — попита Лесли.

— Ако тя е едно „ние“ от бъдещето, трябва да знае — казах аз.

— Хм.

— Дали да не си изберем някое място и да видим какво ще се случи, как мислиш? Тя кимна.

— Искам да направим каквото ни каза Пай — да изберем нещо важно, да открием това, което най-много си заслужава. — Тя затвори очи, за да се концентрира.

След няколко минути ги отвори.

— Нищо! Нищо не ме насочи, не е ли странно? Нека да пилотирам аз, а ти опитай.

Моментално се стегнах и ми стана напрегнато. Това не е страх, помислих си аз, а предпазливост, просто напрежението на човека от XX век.

Поех си дълбоко дъх, затворих очи, релаксирах за момент и накрая, загубил надежда, наредих да се спускаме:

— Изключи! Сега! Кацай!

Кацнахме в лунната светлина на няколко метра от груба многоъгълна шатра. Покривът бе от съшити кожи, по шевовете заляти със смола, стените бяха от тежко платно със землист цвят и по тях трептяха кървавочервени отблясъци от факлите на стражи. В пустинята около нас по пясъка просветваха стотици огньове, донасяха се груби, високи пиянски гласове, тропот на копита и процвилване на коне.

На входа на шатрата стояха двама стражи, които бихме взели за центуриони, ако не бяха толкова дрипави. Дребни мъже, целите в белези, с неугледен вид, облечени в раздърпани туники с бронзови закопчалки и с шлемове, нозете им в ботуши от дебела кожа да ги пазят от студа, а в тях подпъхнати къси мечове и ками.

„Огън и мрак, потръпнах аз. В какво ли ни бях вкарал?“

Без да изпускам от поглед стражите, аз обърнах глава към Лесли и я хванах за ръка. Те не ни виждаха, но си представих каква примамка щеше да бъде тя за тях, ако я видеха!

— Имаш ли някаква представа какво търсим тук? — пошепнах аз.

— Не, скъпи — отговори и тя шепнешком, — това кацане беше твоя работа.

Наблизо се разрази някаква схватка, мъже се караха, вкопчени един в друг. Но никой не ни забелязваше.

— Струва ми се, че човека, когото трябва да видим, е в шатрата — предположих аз. Тя погледна нататък преценяващо.

— Ако това е някое алтернативно „ти“, няма изобщо от какво да се притесняваме, нали?

— Може би няма нужда да се срещаме с него. Струва ми се, че е станала някаква грешка. Хайде да си вървим.