Ричард Бах - Едно

Към двете плоскости се свърза трето ниво и сякаш подсили структурата:

— Когато започваме живота си, всеки от нас получава по един мраморен блок и сечивата, с които да го скулптира. Успоредно се носеше друго: Ние можем да го мъкнем след себе си недокоснат, можем да го натрошим за чакъл, а можем и да изваяме от него великолепна творба. И още един паралел: На нас са ни оставени примери от живота на всеки друг — завършени и незавършени жизнени творби, които могат да ни водят или предупреждават. И напряко — линия, свързваща последното с първото: Към края нашата скулптура е почти завършена и ние можем да огладим и полираме това, което сме започнали преди много години. Точно в този момент ние можем да осъществим най-големия си напредък, но за да го сторим, ние трябва да сме в състояние да провиждаме през привидностите на времето.

Наблюдавах, вглъбен като пчела в цвете, съвсем смълчан.

Ние сами пораждаме заобикалящия ни свят. Получаваме точно това, което заслужаваме. Как можем да се разкайваме за живот, който сами сме си създали? Кого другиго, освен себе си, да проклинаме или да благославяме? Кой, освен нас самите, може да променя живота ни всеки път, когато пожелаем!

Завъртях окуляра и видях, че при всеки нов градус се разклоняват естествени последствия.

Всяка силна идея е изключително чаровна и абсолютно безполезна, докато не направим избора да я осъществим.

„Разбира се, помислих си аз. Най-вълнуващото на идеите е колко ни примамват да ги осъществим. В момента, когато решим да ги изпробваме сами и отблъснем от брега, те се превръщат от «какво ли, ако» в дръзки гмурвания в разпенена река, колкото опасни, толкова и въодушевяващи.“

В момента, когато се отдръпнах от окуляра, кристалният блок на масата се превърна отново в любопитна творба на изкуството. Долавях топлия му потенциал, но загубих усет за значенията му, радостното вълнение и чувството за сила, която очаква да бъде използвана. Ако това беше идея в съзнанието, невъзможно ми беше да се отърся от нея.

— …както звездите, кометите и планетите притеглят към себе си космическия прах — казваше Аткин на Лесли, щастлив да говори на човек, тъй възхитен от работата му, — така и ние сме център на мисли и привличаме идеи с всякакъв размер и тегло, от проблясъци на интуиция до цели системи, толкова сложни, че_за изучаването им е нужен цял живот. — Той се обърна към мен: — Свърши ли?

Аз кимнах и той без никакво предупреждение натисна един клавиш на машината пред себе си и кристалът изчезна. Той прочете мисълта по лицето ми и каза:

— Не е изчезнал. В друго измерение е.

— Докато сте още тук — обади се Тинк, — желаете ли да предадете нещо на някои друг аспект от себе си?

Аз примигнах.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би да предадете на някое различно свое аз това, което научихте — за да му е опора? Щом искате да промените живота, нека поне един човек получи за подарък една ваша мисъл, какво ще кажете? В съзнанието ми изплува една максима: „Няма беда, която да не може да се превърне в благослов и няма благослов, който да не може да се превърне в беда.“

Тинк погледна Аткин и му се усмихна, изпълнена с гордост.

— Колко ценна мисъл — каза тя. — Вие самите използвали ли сте я?

— Дали сме я използвали? — казах аз. — Чак боята й се е изтрила от употреба! Ние вече не отсъждаме толкова бързо, както някога, кое е добро и кое лошо. Нашите беди са се оказвали най-доброто, което изобщо ни се е случвало. А това, в което сме се клели, че е благословия, се е оказвало най-голямо зло!

— А какво е най-добро и най-лошо? — небрежно попита Аткин.

— Най-доброто ни прави за дълго щастливи, най-лошото ни кара дълго да съжаляваме.

— Колко дълго е вашето „дълго“?

— Години. Цял живот.

— Откъде получавате идеите си? — попита Тинк. Тя се усмихваше, но усетих, че зад усмивката въпросът беше страхотно важен за нея.

— Няма ли да ни се смееш?

— Само ако е смешно.

— От феята на съня — отговорих аз. — Ние получаваме идеите си, когато сме дълбоко заспали или когато сме се събудили току-що и още едва виждаме, за да пишем.

— После идва феята на утринния душ — добави Лесли, — после феята на разходката, феята на дългото шофиране, феята на плуването и феята на градинарството. Най-добрите идеи ни хрумват в най-невероятни моменти — когато сме прогизнали до кости, или сме потънали в кал, или нямаме дори един бележник под ръка — всякога, когато ни е почти невъзможно да ги записваме. Но те имат толкова голямо значение за нас, че успяваме да запомним почти всяка от тях. И ако някога срещнем феята на идеите, това малко любимо създание, ние просто ще я смачкаме в прегръдките си — толкова я обичаме.