Ричард Бах - Едно

— Ето, рудата идва по транспортната лента и стига до ситата — каза тя, — после, по пътя към вагонетките се промива…

Лесли и аз се спогледахме въпросително. Нужно ли беше да научим какво става?

— … после от вагонетките се изсипва в тигели — само на този етаж те са двадесет и пет — и се нагрява до три хиляди градуса. После кранът ги вдига и ги пренася тук…

— За какво ни говорите? — попитах аз.

— Ако си задържите въпросите за по-късно — каза тя, — сигурно междувременно ще отговоря на повечето от тях.

— Но ние не… Тя посочи:

— Докато е на крана, стопилката се продухва с ксенонов газ, след това се излива в тези калъпи, които са покрити с двадесет-микронов слой от хондрид на прах. — Тя се усмихна и вдигна ръка, предусетила въпроса ни. — Не, хондритът не е за да предизвика кристализация, а чрез него отливките се изваждат по-лесно от калъпите!

Отливките не бяха от стомана, а от някакъв вид стъкло и докато изстиваха, цветът им от оранжев ставаше прозирно бял.

Отстрани екипи от промишлени роботи разрязваха почти невидимите отливки на блокове, кубове и ромбоиди така, както ювелир разрязва диамантите по ъглите и фасетките.

— Тук блоковете се шлифоват и зареждат с енергия — каза Тинк, докато минавахме бързо покрай тях. — Всеки един по различен начин, разбира се…

Нашият гид през Загадъчното ни поведе по рампата и стигнахме до херметическа камера.

— А сега крайният етаж — каза тя още по-гордо. — Това именно вие толкова чакахте да видите!

Докато приближавахме, вратите пред нас плавно се отвориха и после се затвориха зад нас.

Грохотът изчезна, мястото беше тихо като съдба и също толкова подредено и чисто. От едната стена до другата имаше работни маси, покрити с мек филц и върху всяка лежеше блок полиран кристал — безмълвно произведение по-скоро на изкуството, отколкото на тежката промишленост. Хората работеха съсредоточено и мълчаливо по масите си. Дали това не беше чистата монтажна зала на завод за космически кораби?

Спряхме до една маса, зад която на въртящ се стол седеше снажен млад мъж и внимателно изследваше един кристален блок, по-голям от мен, разположен в нещо подобно на свръхмодерна револверна глава на струг. Кристалът беше толкова прозрачен, че едва се виждаше — просто намек в пространството — но въпреки това страните и ъглите му вълшебно искряха. Вътре в кристала се забелязваше преплетена структура от цветна светлина, сякаш бяха вградени мини-лазери, фина мрежа от светещи жички.

Човекът натискаше различни клавиши на уреда и в кристала ставаха едва забележими изменения.

Докоснах Лесли, посочих й блока и разтърсих глава объркано в усилие да си спомня — къде бяхме виждали тези неща по-рано?

— Той проверява дали всички връзки са направени — обади се Тинк, като сега почти шепнеше. — Достатъчно е да остане една жичка несвързана и целият блок пропада.

При думите й мъжът се обърна и ни видя как гледаме.

— Здравейте! — поздрави ни той сърдечно като стар приятел. — Добре дошли!

— Здравей — отвърнахме ние.

— Познаваме ли се? — попитах го аз.

Той се усмихна и веднага ми стана симпатичен.

— За познаване — познаваш ме, но дали ме помниш? Сигурно не. Казвам се Аткин. Бил съм ти веднъж инструктор по парашутизъм, друг път — учител по дзен… Но ти положително не си спомняш. — Той сви рамене без никакво огорчение. Затрудних се да намеря думи.

— Какво… какво правиш тук?

— Вижте сами — той посочи бинокулярния микроскоп, монтиран близо до кристала. Лесли погледна през него.

— О, господи! — възкликна тя.

— Какво има?

— Това … това не е кристал, Ричи. Това са идеи! Приличат на паяжина — така са свързани помежду си!

— Разкажи ми ги.

— Те не са в думи — каза тя. — Май трябва сам, според собствените си възможности, да ги облечеш в някакви думи.

— Какви думи би използвала? Опитай се да го предадеш с думи.

— О, погледни това ! — възкликна тя захласнато.

— Разказвай, моля ти се — настоях аз.

— Добре, ще се опитам. Тя е за това… колко трудно е да направим правилния избор и колко важно е да следваме най-доброто, което сме научили… и че ние наистина знаем кое е най-доброто! — Тя се извини на Аткин: — Знам, че не го предавам много точно. Би ли ни прочел ти тази, сребристата част?

Аткин пак се усмихна.

— Ти се справяш чудесно — каза той, като надникна през другия окуляр. — Тук се казва: Една незначителна промяна днес води до драматично-раз-лична утре. Има големи награди за тези, които поемат стръмния, труден път, но тези награди са скрити зад годините. Човек прави избора си като нехаен слепей, а и светът около нас не ни дава никакви гаранции. И по-нататък, виждаш ли? Единственият човек да избегне взимането на решение, нещо , което ни плаши, е да напусне обществото и да стане отшелник, но и това е избор, който ни плаши . А това е свързано със следващото_: Характерът се утвърждава като следваме висшето си чувство за справедливост и вярваме в идеали, за които не сме сигурни^ че ще бъдат валидни за другите. Едно от предизвикателствата на нашето приключение на земята е да се издигнем над мъртвите системи — войни, религии, нации, разрушения — да откажем да бъдем част от тях и вместо това да даваме израз на най-висшето си аз, което познаваме и знаем какво трябва да прави._