Ричард Бах - Едно

Тук Тинк закри лице с длани и избухна в плач.

— О, благодаря ви, благодаря ви! — хлипаше тя. — Толкова се мъчех да помогна… И аз също ви обичам!

Аз се смаях.

— Ти ли си феята на идеите ? Тя кимна, все така покрила лице.

— Тинк ръководи това място — обади се тихо Аткин, като връщаше параметрите на машината си на нулево положение. — Тя се отнася много сериозно към работата си.

Младата жена избърса очи с връхчетата на пръстите си.

— Знам, че ме наричате с тези глупави имена — каза тя, — но все пак ме слушате. Вие се чудите защо колкото повече идеи използвате, толкова повече ви хрумват, нали? Защото феята на идеите знае, че има значение за вас! И щом тя има значение за вас, значи и вие имате значение за нея. Аз на всички тук разправям, че трябва да даваме най-доброто от себе си, защото тези идеи не се носят просто из нулевото пространство, а преминават при вас! — Тя потърси носната си кърпичка. — Извинявайте за сълзите. Не знам какво ми стана. Аткин, забрави това, моля те…

Той я погледна, без да се усмихва.

— Какво да забравя, Тинк?

Тя се обърна към Лесли и припряно взе да й обяснява.

— Трябва да знаете, че всеки от работещите на този етаж е поне хиляда пъти по-мъдър от мен…

— Но става дума за чар — каза Аткин. — Ние всички сме били учители, обичаме си работата и има моменти, когато сме се справяли доста удачно, но никой от нас не е толкова очарователен като Тинк. Без очарование и най-добрата идея във Вселената е просто мъртво стъкло, никой няма да я докосне. Обаче получиш ли една идея от феята на съня, тя е толкова очарователна, че не можеш да й устоиш и тя навлиза в живота, като променя цели светове.

Помислих си, че те и двамата могат да ни виждат, значи трябва да са алтернативни „ние“, аспекти от нас, които са избрали различни пътеки от рисунката.

И все пак беше невероятно. Феята на идеите да сме ние ! Възможно ли е различни нива от нас самите да посвещават целия си живот на това да правят кристала на познанието по-ясен, с надеждата, че ще го видим ние, в нашия свят?

В този момент покрай нас забръмча един робот, не по-голям от овчарско куче. Движеше се с меки гумени ходила и носеше в ръцете си необработена отливка. Ходилата поскърцваха от тежестта й. Той намести внимателно кристала на масата на Аткин и го остави. После лекичко избибипка два пъти, върна се на прохода и се отдалечи натам, откъдето бе дошъл.

— От това място ли… — попитах аз, — идват всички идеи? Изобретенията? Отговорите?

— Не всички — каза Тинк. — Не и отговорите, до които стигате от собствения си опит. От тук идват само необичайните, които поразяват и изненадват, тези, на които се натъквате, когато се измъкнете от хипнозата на всекидневието. Нашата работа е само да отсяваме от безбройните възможности тези, които вие бихте обикнали.

— И идеите за разкази ли са от тук? — попитах аз. — Идеите за книги? От тук ли идва „Джонатан Чайката“?

— Разказът за чайката беше идеален за теб — сви вежди тя, — обаче ти беше начинаещ писател и не искаше да слушаш.

— Аз слушах, Тинк! Очите й блеснаха.

— Хич не ми говори, че си слушал! Ти искаше да пишеш, но само ако не трябваше да кажеш нещо твърде странно. Побърках се, докато привлека вниманието ти.

— Защо да си се побъркала?

— Наложи се да го постигна с екстрасенсов контакт — каза милата душа, припомняйки си своето огорчение, — а никак не обичам да прибягвам до това. Но ако не бях ти изкрещяла оглушително заглавието, ако не бях разгърнала разказа като филм под носа ти, горкичкият Джонатан щеше да бъде обречен!

— Ти не си ми крещяла.

— Да, но ми идеше да закрещя след всичко, през което трябваше да премина, за да се добера до теб.

Значи това, което чух тогава, е било гласа на Тинк! През онази тъмна нощ, толкова отдавна, аз чух — не като крясък, а възможно най-спокойно: Джонатан Ливингстън Чайката . Уплаших се почти до смърт като чух това име, понеже наоколо нямаше никой, който да го е произнесъл.

— Благодаря ти, че си повярвала в мен — казах аз.

— Няма нищо — каза по-меко тя. После ме погледна сериозно: — Идеите се носят навсякъде около теб, но толкова често не ги виждаш! Когато търсиш вдъхновение, ти всъщност търсиш идеи. Когато се молиш за напътствия, именно идеите ти посочват пътя. Но трябва да обръщаш внимание! И от теб зависи да впрегнеш идеите в действие!

— Да, мадам — казах аз.

— „Джонатан“ беше последната книга-идея, която си получил от мен по този начин. Надявам се, че си го забелязал!