Ричард Бах - Едно

Той явно ме смяташе за някаква игра и приемаше да влезе в нея.

— Добре — казах аз, — в миналото, спомням си, аз смятах, че използвам въздушните сили, за да се науча да летя. Но фактът е, че Въздушните сили ме използваха мен, а аз не го знаех.

— Но аз знам това! — каза той. — Аз обичам страната си, представи си, и ако трябва да се сражаваме, за да запазим свободата й, аз ще отида!

— Помниш ли лейтенант Уайът? Разкажи ми за лейтенант Уайът.

Той ме погледна косо, смутено.

— Казваше се Уайат — поправи ме той. — Инструктор по предполетни тренировки. Преживял беше нещо в Корея и беше малко откачил. Заставаше пред класа ни и изписваше с големи букви на дъската: УБИЙЦИ! После се обръщаше към нас с лице като самата ухилена смърт и казваше Това сте вие. Та това беше Уайат.

— Знаеш ли какво ще научиш в бъдещето си, Ричард? — казах аз. — Ти ще разбереш, че лейтенант Уайат е бил най-здравомислещият човек, когото изобщо си срещал във Военно- въздушните сили.

Той поклати глава:

— Знаеш ли, понякога съм си представял какво ли би било да се срещна с теб, да поговоря с човека, който ще бъда след тридесет години. Но ти не приличаш на него. Ни най-малко! Той се гордее с мен!

— И аз се гордея с теб — казах му. — Но по съвсем други причини от тези, които си представяш. Аз се гордея с теб, защото знам, че правиш най-доброто, което умееш да правиш. Но не се гордея, че най-доброто, което умееш да правиш, е да се хванеш доброволно да убиваш хора, да обстрелваш с ракети и напалм села, пълни с ужасени жени и деца.

— Като нищо ще го правя! — каза той. — Аз ще летя с прехващачите „въздух-въздух“ от противовъздушната отбрана!

Не казах нищо.

— Да, именно противовъздушната отбрана ми харесва…

Само го погледнах в тъмното.

— Ей, аз служа на страната си и ще правя всичко, което…

— Ти можеш да служиш на страната си по десет хиляди други начина — казах аз. — Кажи ми, защо си тук? Достатъчно ли си откровен пред себе си, за да го осъзнаеш поне?

Той се поколеба.

— Защото искам да летя.

— Ти умееше да летиш и преди да постъпиш във Военновъздушните сили. Ти можеше да летиш с „Чесна“ и „Пайпър Къб“.

— Те не са… достатъчно бързи.

— Не като на плакатите в наборната служба, нали? „Месните“ не са като самолетите във филмите.

— Не — отговори той след известно мълчание.

— Та защо всъщност си тук?

— Привлича ме съвършената им техника… — Той проверяваше себе си с цялата откровеност, на която се бе научил. — Има нещо в самолетите-изтребите-ли… ц тях има някакво великолепие, каквото няма в нищо друго.

— Кое им е великолепното?

— Това великолепие идва от… съвършенството на нещо. Да летиш с такъв самолет… — Той ласкаво потупа крилото на „Сейбъра“. — Ами, не трябва да се блъскам в калта, не съм вързан за някакви бюра, сгради или каквото и да било на земята. Мога да се нося по-бързо от звука, на повече от дванадесет хиляди метра височина — където на практика няма никакво друго живо същество. Нещо в мен знае, че ние не сме наземни създания, тоест — ние нямаме граници — и начинът да се доближа най-много до този истинен живот е като летя с един такъв самолет.

Разбира се. Точно затова бях копнял за скоростта, блясъка, шеметното профучаване. Никога обаче не бях го обличал в думи, нито дори в мисли. Просто го чувствах.

— Ненавиждам, че слагат бомби на самолетите — каза той. — Но не мога да го предотвратя. Иначе нямаше изобщо да съществуват машини като тази.

Без теб, помислих си аз, войната ще умре. Прокарах ръка по корпуса на „Сейбъра“. До този ден го бях смятал за най-прекрасния самолет, който някога е бил построен.

— Красив е — казах аз. — Красива стръв.

— Стръв ли?

— Бойните самолети са стръв. А ти си рибата.

— Тогава кое е въдицата?

— Въдицата ще те убие, когато разбереш какво е — отговорих аз. — Въдицата е, че ти, Ричард Бах, човешко същество, си лично отговорен за всеки мъж, жена и дете, които убиеш с това нещо.

— Един момент! Аз не съм отговорен, аз нямам нищо общо с тези решения! Аз се подчинявам на заповеди…

— Заповедите не са оправдание, военно-въздушни-те сили не са оправдание, не е оправдание и войната. Всяко убийство ще те преследва до смъртта ти, всяка нощ ти ще се събуждаш сред викове, за]ото отново и отново ]е убиваш всеки, когото си убил.

Той се наежи.

— Слушай, ако ни нападнат, без военно-въздушните сили … Аз съм тук, за да отбранявам нашата свобода .

— Ти каза, че си тук, защото искаш да летиш и заради великолепието.