Ричард Бах - Едно

— Дори този някой, когото ще обичам ли? Има ли наистина някой за мен? И гой ли е истина?

— Той се казва Ричард. Искаш ли да се срещнеш с него?

— Да се срещна с него сега ! — възкликна тя и очите й се изпълниха с удивление.

Моята жена ми протегна ръка. Излязох иззад момичето, зарадван, че този аспект на тъй любимата жена е пожелал да се срещне с мен.

Тя ме погледна, загубила дар слово.

— Здрасти — казах аз, изпитвайки известен страх. Колко странно бе да видя това лице — тъй различно от жената, която обичах, и толкова същото!

— Изглеждате много… толкова… голям за мен — откри тя най-после тактичния начин да каже стар.

— По времето, когато ще ме срещнеш, ти ще обичаш по-възрастни мъже — казах аз.

— Аз не обичам по-възрастни мъже — каза жена ми, като ме прегърна през кръста. — Аз обичам този по-възрастен мъж…

Момичето ни наблюдаваше.

— Имате ли нещо против да ви попитам… истински щастливи ли сте заедно? — Тя го произнесе с такъв глас, сякаш трудно можеше да повярва.

— По-щастливи, отколкото можеш да си представиш — казах аз.

— Кога ви срещам? Къде? В Консерваторията ли?

Да й кажа ли истината? Че това ще й коства още двадесет и пет години, един неуспешен брак, други мъже? Че ще й трябва още живот-и-половина от тук, където бе застанала — пред пораздрънканото й пиано — преди да се срещнем?

Предадох с поглед въпроса на жена ми.

— Ще бъде след известно време — каза тя деликатно.

— О!

Това след известно време би я накарало да се почувства по-самотна от всякога. Тя се обърна към мен.

— А вие какъв сте решил да бъдете? — попита ме тя. — И вие ли сте пианист?

— Не — отговорих. — Аз пилотирам самолети… Тя погледна разочарована към Лесли.

— … но се уча да свиря на флейта.

Явно беше, че не й правеха впечатление флейтисти-любители. Тя подмина това, решена да открие по-светлата ми страна и се наведе изпитателно към мен.

— На какво можете да ме научите — попита тя, — какво знаете!

— Знам, че всички ние сме на училище — отговорих аз. — И имаме някои задължителни предмети: Оцеляване, Прехрана и Подслон — продължих многозначително. Тя се усмихна гузно, разбрала, че съм чул тайната й за спестяваните пари. — Знаеш ли какво още знам?

— Какво?

— Че нито доводите, нито фактите, нито споровете ще те накарат да промениш каквото си намислила. Твоите проблеми за нас са лесни за решаване; всеки проблем е лесен за решаване, след като вече си намерил отговора. Но дори собственото ти бъдещо аз, материализирано от празния въздух пред теб, да ти разкаже дума по дума какво те чака през следващите тридесет и пет години — дори това няма да те накара да промениш каквото си решила. Единственото нещо, което изобщо ще се измени, това е собствената ти, лична, индивидуална интуиция!

— Искаш това да го науча от теб ли? — засмя се тя. — Цялото ми семейство ме смята за инат и чудак. Много биха се ядосали, ако те чуят да ме насърчаваш в това.

— Защо според теб сме дошли да те видим? — попита Лесли.

— Защото сте помислили, че ще се самоубия ли? — попита момичето. — Защото ви се е искало някакво ваше бъдещо аз да е идвало при вас, като сте били на моята възраст и да ви е казало: не се притеснявай, ти ще оцелееш! Така ли е?

Лесли кимна.

— Обещавам да оцелея — каза момичето. — Нещо повече, обещавам ви един ден да се радвате, че съм живяла, обещавам ви, че ще се гордеете с мен!

— Аз се гордея с теб! — каза Лесли. — И двамата се гордеем с теб. Моят живот беше в твоите ръце и ти не ми позволи да умра, ти не се предаде, когато всичко около теб беше отчайващо. Може би ние не сме се върнали назад, за да те спасим, може би сме се върнали, за да ти благодарим, че си ни отворила пътя, за да стане възможно Ричард и аз да се открием един друг и да бъдем толкова щастливи. Може би сме се върнали, за да ти кажем, че те обичаме.

Светът около нас започна да се тресе, мрачната сцена се замъгли и ние отново бяхме изтеглени.

Момичето разбра, че си отиваме и избърса сълзите от очите си.

— Ще ви видя ли пак?

— Надяваме се, че да… — отговори Лесли през своите сълзи.

— Благодаря ви, че дойдохте! — извика момичето след нас. — Благодаря ви!

Сигурно за нея бяхме изчезнали, защото през синевата видяхме как тя се сведе над пианото, обвесила за миг глава. После седна на стария стол и пръстите и затичаха по клавишите.

Мрачната стая изчезна в летящи ситни пръски и в грохота на двигателя.

Пай отдръпна ръка от щурвала, настани се на задната седалка и ни загледа — една топла подкрепа.