Ричард Бах - Едно

— Завий пак надясно — каза Лесли. И почти веднага след това: — Направо. И още сто метра надолу.

— Така ще се окажем над самата вода — казах аз.

В рисунката долу нямаше никаква промяна: безкрайна плетеница, докъдето поглед стига. Дъги се извиваха и пресичаха, успоредни се редуваха с лъкатушещи, пресичащи се или ветрило-образни линии, пастелни багри се сменяха със сребристи. И над всичко искреше кристалното море на този странен свят.

Обърнах се към Пай, но в отговор тя ми отправи безмълвен поглед, казващ „Почакай и ще видиш“.

— Десен завой — каза Лесли. — Почти стигнахме. Съвсем лекичко наляво. Сега изключи и кацай!

Изключих и корпусът веднага докосна вълните. Лесли отвори очи от звука на водата и погледна толкова нетърпеливо, колкото мен, докато светът се разтваряше в пръски. Сийбърд изчезна, а заедно с него и Пай. Лесли и аз падахме като оловни през златистия сумрак между дърветата на речен бряг и през стената на една стара каменна къща.

Озовахме се в дневната, мрачна и сива, с нисък таван и камина с лавица в единия ъгъл, неравно рендосан дъсчен под и щайга от портокали за маса, до стената — разнебитено пиано. Дори светлината в стаята беше сива.

На стар стол пред пианото седеше слабичко момиче. Косите й бяха дълги и руси, дрехите — износени. Поставката за партитурите пред нея бе претрупана с тежки книги на Брамс, Бах, Шуман. Тя свиреше наизуст соната от Бетовен — прекрасни звуци за такъв разбит инструмент.

Лесли гледаше, обхваната от страх.

— Това е моят дом — прошепна тя, — къщата в Ъпър Блек Еди! Ричи, това съм аз!

Вгледах се. Жена ми бе споменавала, че не са имали достатъчно за ядене, докато растяла, но това момиче просто беше гладувало. Нищо чудно, че Лесли много рядко гледаше назад. И моето минало да беше толкова мрачно, и аз едва ли бих поглеждал назад. Момичето не ни забелязваше, свиреше така, сякаш се чувстваше на небето.

На кухненската врата се появи една жена и мълчаливо се заслуша в музиката. Държеше в ръка отворен плик. Тя беше дребничка и мила, но също толкова слаба и в износени дрехи като момичето.

— Мамо! — извика Лесли и гласът й пресекна. Жената не ни видя, не отговори. Тя изчакваше тихо, докато свърши музиката.

— Колко е красиво, миличка — каза тя зад гърба на момичето, като поклати печално глава. — Наистина прекрасно, гордея се с теб. Но в това няма бъдеще!

— Мамо, моля те… — каза момичето.

— Трябва да бъдеш реалист — продължи майка й. — Пианисти — с лопата да ги ринеш. Не забравяй какво ти каза свещеникът — сестра му никога не е могла да си изкарва прехраната от пианото. И това след като се е учила години и години!

— О, мамо! — Момичето вдигна отчаяно ръце. — Недей пак с тази сестра на свещеника! Не си ли помисляла, че сестрата на свещеника е ужасна пианистка? Тя не може да си изкарва прехраната, защото е ужасна !

Майка й не обърна внимание на това.

— Знаеш ли още колко много ще имаш да учиш? Знаеш ли колко пари струва училището?

Момичето стисна устни, вгледа се право напред в музиката си и мрачно кимна.

— Знам точно колко. Сега съм се хванала за три работи, мамо, аз ще си изкарвам парите. Жената въздъхна.

— Не ми се сърди, миличка. Само се опитвам да ти помогна. Не ми се иска да изпуснеш като мен тези чудесни шансове и после цял живот да се разкайваш. Изпратих снимката ти в Ню Йорк, защото знаех, че може да ти отвори пътя. Важното е, че ги спечели! Приели са те!

Тя постави плика на пианото.

— Погледни го поне. Имаш шанс да станеш модел в една от най-големите рекламни агенции в Ню Йорк и да прекратиш това безкрайно блъскане…не е работа да си келнерка, да почистваш къщи и да се преработваш до смърт!

— Не се преработвам до смърт!

— Погледни се! Отслабнала си като вейка. Въобразяваш си, че ще можеш дълго да издържиш така — да препускаш всеки ден до Филаделфия и обратно, понеже не можеш да си позволиш да останеш там повече от една нощ, а пък училището да го наблъскваш в два дни от седмицата. Няма да можеш. Ти си само на седемнадесет години, а вече си преуморена! Защо не се вслушаш в разума?

Момичето стоеше непреклонно, мълчаливо. Майка й я гледаше и кършеше ръце объркана.

— Всяко момиче би мечтало да стане модел, а ти искаш да се откажеш! Чуй ме, мила. Иди и опитай за година-две, спести колкото можеш и после продължи с тази твоя музика, ако още имаш желание.

Момичето пое плика и го подаде обратно през рамо, без да го погледне.

— Не искам да ходя в Ню Йорк — каза тя, като се опитваше да овладее гнева си. — Не ме интересува, че са ме избрали. Не искам да ставам модел. И не ме интересува, че ще трябва да се боря, щом това е нужно, за да мога да правя каквото обичам.