Ричард Бах - Едно

— Не знам — отговорих аз. — Но ние тъкмо се спускахме към Лос Анжелос и най-неочаквано се появи силен грохот и градът напълно изчезна. Това, което беше цивилизация, се изпари само за миг и ние се озовахме сами над някакъв океан, който не съществува на планетата Земя и когато кацнахме, ние се оказахме призраци, които виждат собственото си минало — хората, които бяхме, когато се срещнахме за първи път и никой, освен тях, не ни виждаше и си минаваше спокойно с количка с пране през нас, а ръцете ни преминаваха през стените… — Свих рамене безпомощно. — Та като се изключат тези неща, нямам представа защо ли ни е хрумнало, че сме мъртви.

Тя се разсмя.

— Е, не сте мъртви.

Двамата с жена ми се спогледахме, изпитали известно облекчение.

— Тогава къде се намираме? — попита Лесли. — Какво ни се случи?

— Това тук е не толкова място, колкото гледна точка — каза Пай. — А случилото се вероятно има нещо общо с електрониката. — Тя погледна таблото на приборите и сви вежди. — Тук имате предаватели на свръх високи честоти, приемник на навигационната система, транспондер, радарни импулси. Възможно е да се е получило взаимодействие. Космически лъчи… — Тя огледа мълчаливо уредите. — Имаше ли златна светкавица?

— Да!

— Интересно — каза тя, леко усмихната. — Шансът да се случи такова нещо е един на билиони! — Тя създаваше чувство за грижовно, топло семейство. — Не можете много често да разчитате на подобно пътешествие.

— И шансът за връщане ли е един на билиони? — попитах аз. — Утре имаме конференция в Лос Анжелос. Ще можем ли да стигнем навреме?

— Навреме? — Тя се обърна към Лесли. — Гладни ли сте?

— Не.

После към мен:

— Жадни?

— Не.

— Как мислите, защо не сте?

— От превъзбуда — казах аз. — Сгрее.

— От страх! — каза Лесли.

— Страхувате ли се? — попита Пай.

Лесли се замисли за миг, после й се усмихна.

— Вече не.

Аз не можех да кажа същото. Ненадейните промени съвсем не са любимия ми спорт. Тя се обърна към мен.

— Колко гориво изразходвате?

Нивото на горивото бе замръзнало на едно място.

— Никакво! — казах аз, внезапно проумял. -Мърморко не изразходва никакво гориво, ние не изразходваме никакво гориво, защото горивото, гладът и жаждата са свързани с времето, а тук времето не съществува!

Пай кимна.

— Скоростта е свързана с времето — обади се Лесли, — а ние се движим.

— Наистина ли? — Пай въпросително вдигна тъмните си вежди и се обърна към мен.

— Не ме гледай така — казах аз. — Да не би да се движим само мислено? Да не би да се движим само чрез…

Пай ми направи насърчаващ знак „топло-топло“, сякаш играехме на криеница или на „познай до три пъти“.

— … съзнанието?

Тя докосна връхчето на носа си и се озари от сияйна усмивка.

— Точно така! Вие наричате „време“ движението на съзнанието. Но всяко събитие, което е възможно да се случи в пространството и времето, се случва сега , наведнъж, едновременно. Няма минало, няма бъдеще, само сега , макар че за да можем да разговаряме, налага ни се да използваме език, който се основава на времето. Това е като… — тя погледна към тавана за сравнение. — То е като аритметиката. Щом вече знаете системата, вие знаете, че всеки въпрос в числа вече има отговор. Принципът на аритметиката вече знае корен кубичен на шест, но на нас самите ще ни отнеме това, което наричаме „време“ — няколко секунди — за да открием отговора, който винаги си е съществувал.

Корен кубичен от 8 е 2, струва ми се, корен кубичен от 1 е 1. А корен кубичен от 6? Някъде между 1 и 2 и по-точно — 1,8? И естествено, докато изчислявах, аз знаех, че отговорът ме чака още от преди да съм задал въпроса.

— Всяко събитие ли? — попита Лесли. — Всяко възможно нещо, което може да се случи, вече се е случвало , така ли? Няма ли бъдеще?

— Нито минало — отговори Пай, — нито време. Лесли, винаги практична, се затормози.

— Тогава защо изобщо трябва да минаваме през всички тези изживявания в това… това мнимо време, щом всичко вече се е случило? Защо да си даваме труда!

— Важното е не, че то е станало, а че имаме безкраен избор — каза Пай. — Изборът, който правим, ни носи нашия житейски опит, а с опита ние проумяваме, че не сме такива незначителни създания, каквито изглеждаме. Ние сме междуизмерен израз на живота, огледало на духа.

— Къде става всичко това? — попитах аз. — Има ли на небето някакъв огромен „склад“ с лавици, от които да избираме всички тези възможности?

— Няма такъв склад. Нито пък някакво място, въпреки че вие може да го възприемате като място — отговори тя. — Къде според вас може да се намира то?