Ричард Бах - Едно

— Разбира се… — каза Ричард.

— Не! — Вгледах се в него, поразен от откритието си. — Разбира се, че не! Затова и не си спомняме никакво наше „явяване от бъдещето“ в „Холидей Ин“ в Кармел! Ние не го помним, защото не се е случило с нас, то се е случило с вас .

Изводите от това прерязаха като лазери всеки от нас в тази стая. Бяхме се изтърсили тук да предадем на тези двамата най-доброто, което сме научили, но дали пък те не бяха само едно наше минало, една от пътеките, които са довели до това, което сме ние? В един момент ние означавахме за тях някаква сигурност, ние потвърждавахме, че те ще оживеят. Но възможно ли е да не бяхме тяхното неизбежно очакващо ги бъдеще, възможно ли е те да имаха и друг избор, да са поемали различни посоки от тези, които бяхме поемали ние?

— Всъщност няма значение дали ние сме вашето бъдеще или не — каза жена ми. — Просто не обръщайте гръб на любовта…

Тя спря на средата на изречението и уплашено ме погледна. Стаята потрепери, през цялата сграда премина глух тътен.

— Земетресение ли? — предположих аз.

— Не. Няма земетресение — каза по-младата Лесли. — Аз поне не усетих нищо. А ти, Ричард? Той поклати глава:

— И аз нищо.

Обаче за нас сега цялата стая се тресеше и бавните в началото трусове все повече зачестиха.

Жена ми уплашено скочи. Беше преживяла две тежки земетресения и никак не копнееше за трето. Хванах я за ръка.

— Смъртните в тази стая не усещат никакво земетресение, Уки, та на нас, призраците ли, ще ни пука от малко падаща мазилка…

Сега вече стаята се затресе като син камък, разбърквай в пръскачка, стените се замъглиха и почнаха да се стапят, тътенът ставаше оглушителен, а по-младите ние бяха напълно смаяни от това, което ставаше с Лесли и мен. Единственият човек, запазил самообладание, бе жена ми до мен, тя се здържеше духом и викаше на младата двойка:

— Останете заедно!

В този миг хотелската стая изчезна от погледа, погълната от рев на двигател и свистяща вода. Пръски прелитаха покрай стъклото и ето че отново се бяхме оказали в кабината на нашата летяща лодка, по таблото потрепваха светлините на приборите, под нас отново глухо бучеше плитко море, а Сийбърд вече издигаше корпус, готов за излитане.

Лесли възкликна с облекчение и потупа ласкаво светещото табло на хидроплана.

— Мърморко! Толкова се радвам да те видя пак!

Дръпнах към себе си лоста и след секунди нашето корабче се откъсна от водата, оставяйки след себе си воал от пръски, а онази плетеница от линии по морското дъно отмина зад нас. Какво чувство за сигурност е да бъдеш отново във въздуха!

— Това го направи Мърморко! — казах аз. — Мърморко ни измъкна от Кармел! Обаче какво, според теб, натисна ръчката за газта? Кой е извършил излитането?

Отговорът дойде, преди Лесли да е проговорила — един глас се разнесе зад нас.

— Аз го направих.

Двамата се обърнахме едновременно, онемели от изненада. Най-неочаквано, на сто метра височина във въздуха и то над един свят, който изобщо не познавахме, ние се оказахме с пътник на борда.

Мъката ми мигновено посегна да натисне лоста за управление, за да изхвърля натрапницата нагоре.

— Не се страхувайте! — каза тя. — Аз съм приятел! — И се засмя. — От всички хора на света най-малко от мен трябва да се страхувате.

Ръката ми се поотпусна.

— Коя…? — запита Лесли, вгледана в жената.

Нашата пътничка, облечена в джинси и карирана блуза, бе с гладка мургава кожа, коса до раменете с цвят на разресана тъмна Индия и очи, черни като среднощна доба.

— Казвам се Пай — рече тя — и за вас аз съм това, което сте вие за онези, които оставихте в Кармел. — Тя сви рамене и се поправи: — Но няколко хиляди времена.

Върнах двигателя на крейсерска скорост и шумът постихна.

— Как можахте…? — започнах аз. — Какво правите тук?

— Помислих си, че може да сте се разтревожили — каза тя. — И дойдох да ви помогна.

— Какво искате да кажете с това „няколко хиляди времена“? — попита Лесли. — Да не сте аз от бъдещето?

Тя кимна и се наведе напред, за да отговори:

— Аз съм вие двамата. Но не от бъдещето, а от… — тя изтананика любопитно свързани ноти — …от едно алтернативно сега.

Копнеех да узная как може тя да е ние двамата, какво представлява едно алтернативно сега, но повече от всичко исках да разбера какво всъщност ставаше.

— Къде се намираме? — попитах аз. — Знаете ли какво ни уби?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Да ви е убило ли? Какво ви кара да мислите, че сте мъртви?