Ричард Бах - Едно

— Ние бихме избрали да се върнем у дома, Пай — казах аз. — Как да се върнем? Тя се усмихна.

— Да се върнеш у дома е не по-трудно, отколкото да прескочиш пън. Вашата рисунка е психическа, но пътят за връщане е духовен. Водете се по любовта…

— Тя внезапно млъкна. — Извинете ме за лекцията. Сега ли искате да си тръгнете?

— Да, моля.

— Не — каза Лесли. Тя говореше на Пай, но докосна ръката ми — нейният начин да каже „изслушай ме“. — Ако те разбирам правилно, хората, които бяхме, тези, които летяха за Лос Анжелос, са спрели във времето. Ние можем да се върнем при тях, когато поискаме.

— Положително бихме могли — казах аз, — но в следващия миг ще се появи нашият взрив на космични лъчи и пак ще се озовем тук!

— Не — каза Пай. — В момента, в който се върнете, милионната вариантност прекъсва. И повече никой вариант няма да се случи. Та искате ли да си отидете?

— Не — отговори пак Лесли. — Искам да видя какво ще научим, Ричи, искам да вникна! Ако сме имали шанс едно на билиони и той е именно сега, трябва да останем!

— Пай — казах аз, — ако останем, може ли нещо, от някое друго време, да ни навреди, може ли да ни нарани, въпреки че сме призраци?

— И това зависи от вашия избор. Ако го поискате — отговори тя.

— Да поискаме ли? — Това ми прозвуча доста зловещо. Аз предприемам авантюри по-сдържано. Но полетът в абсолютно неизвестното за мен не е авантюра, а безразсъдство. Дали пък няма да се окажем впримчени в тази рисунка на въображението и да изгубим нашия свят? Ами ако пък се окажехме разделени и повече никога не се намерим един друг? Въображението може да бъде жестока клопка. Обърнах се малко нервно към жена ми: — Струва ми се, че е по-добре да си отиваме, мила.

— О, Ричи, наистина ли искаш да се откажем от този шанс? Не е ли той нещо, за което толкова отдавна си чел и си копнял през целия си живот — едновременни животи, алтернативни бъдещи времена?

Въздъхнах. Миналото на Лесли е пълно с храбри избори в търсене на истината и принципите. Затова тя, естествено, ще предпочете да остане. Сега тя призоваваше изследователя у мен до предела на разума.

— Добре, малко любимо същество — отговорих накрая аз.

Въздухът натежа от недооценени рискове. Чувствах се като обучаващ се пилот, започнал да тренира лупинг без предпазни колани.

— Пай, все пак колко аспекта на нас съществуват там? — попитах аз.

Тя се усмихна и погледна през прозореца към рисунката долу.

— Вие колко можете да си представите? Нямат брой.

— Цялата рисунка ли сме все ние ! — попита Лесли смаяно. — Докъдето ни поглед стига, докъдето можем да долетим — цялата рисунка ли е съставена от наши избори !

Тя кимна. Още сме в самото начало, помислих си аз, а вече всичко е невъобразимо.

— А как е с живота на всеки друг, Пай? И колко живота може да има в една вселена?

Тя ме погледна озадачена, сякаш не разбираше въпроса ми.

— Колко живота има във вселената ли, Ричард? — повтори тя. — Един.

— Сигурна ли си, че няма някаква карта? — попитах аз. Пай се усмихна. — Няма никаква карта. Толкова голяма част от един полет представлява разчитане на карта, помислих си аз. Слагаме една точка на хартията: Тук се намираме. Следваща точка: Тук искаме да отидем. Между тях — вихър от градуси, ориентировъчни данни и разстояния, направления и времена. А сега, в една безкрайна страна, която никога не сме виждали, компасът не работеше и ние нямахме никаква карта.

— Тук водач ви е интуицията — каза Пай. — Едно ниво от вас знае всичко, което трябва да се знае. Намерете това ниво, поискайте да ви направлява и се доверете, че ще ви изведе там, където най-много имате нужда да отидете. Опитайте.

Лесли веднага затвори очи и се опита да релаксира до мен, като правеше всичко възможно да следва напътствията й. Рисунката под нас се разгръщаше спокойно, нашата странна пътничка седеше безмълвно, а жена ми бе утихнала от толкова време, че можеше и да е заспала.

— Завий надясно — проговори най-сетне тихо Лесли. Не ми каза дали рязко надясно или плавно надясно, не ми каза на колко градуса да завия.

Избрах плавен, завъртях щурвала и хидропланът се наклони изящно в завоя.

След миг тя каза:

— Стига толкова…

Крилата се върнаха отново хоризонтално.

— Спускане около сто метра.

Натиснах лоста напред и се спуснахме по-близо до водата.

Това не е чак толкова странно, помислих си аз. Медиумите, които успяват да си спомнят други животи, минават мислено от където си искат — над стени, през врати — докато стигнат, където искат. Защо пък да ни изглежда странно, че и Сийбърд може да лети със същата сила? Нека той да намери това алтернативно ние, което вътрешният ни водач най-много иска да срещнем? А и да не стане така, какво губим?