Ричард Бах - Едно

— До безкрайност. Питай ме каквото искаш за себе си — няма въпрос, на който да не мога да ти отговоря, момчето ми. Имам шестнадесет години повече отговори, отколкото въпроси имаш ти!

Той се вгледа в мен. Момче, помислих си аз, без нито един бял косъм още. А малко прошарено ще му отива.

— Да не искаш да пропилеем времето, което ни остава, в приказки тук, в коридора? — попитах го аз. — Знаеш ли, че в асансьора ти току-що срещна жената, която ще бъде… най-важният човек в живота ти, а ти дори не го знаеш!

— Тази ли? — Той погледна нататък в коридора и прошепна. — Но тя е много красива! Как би могла тя…

— И аз не го разбирам, но тя те намира за привлекателен. Честна дума.

— Добре, вярвам — каза гой. — Вярвам го! — Той извади от джоба си ключа за стаята. — Заповядай, влез.

Нищо не разбирах, но всичко съвпадаше. Това не беше Лос Анжелос, беше Кармел, Калифорния, октомври 1972 година, третият етаж на Холидей И н.

Още преди той да превърти ключа, аз вече знаех, че стаята ще е обсипана с радио-управляеми модели на чайки, направени за филма, който снимахме на морския бряг. Някои от моделите изпълняваха чудесна въздушна акробатика, други пропадаха един през друг и се разбиваха. Аз мъкнех останките им в стаята си и отново ги сглобявах.

— Ще отида да доведа Лесли — казах аз. — А ти виж там да пооправиш малко стаята, може ли?

— Лесли ли?

— Тя е… ами, виж, има две Лесли. Едната е тази, с която ти току-що пътува в асансьора, като се чудеше как да я поздравиш. А другата, изумителната жена, е същата тази, но шестнадесет години по-късно — моята съпруга.

— Това не мога да го повярвам!

— Защо по-добре не поспретнеш стаята — казах аз, — а ние веднага идваме.

Лесли беше в коридора през няколко стаи, с гръб към мен разговаряше с по-младата себе си. Докато вървях към нея, от стаята до тях излезе камериерка, която буташе количка с пране и се насочи към асансьора. Без да забележи жена ми, тя засили тежката количка право към нея.

— Пази се! — извиках аз.

Твърде късно. Лесли се обърна при вика ми, но количката я блъсна отстрани, мина през тялото й, сякаш тя беше от въздух, после и камериерката притича през нея, като кимна усмихнато на по-младата жена.

— Ей! — възкликна разтревожено младата Лесли.

— Хей, приятен ден! — отвърна й камериерката. Изтичах при Лесли.

— Наред ли си?

— Нищо ми няма — отговори Лесли. — Тя май не… — За миг тя сякаш се бе поуплашила, после се обърна към младата жена. — Ричард, искам да те запозная с Лесли Париш. Лесли, това е моят съпруг, Ричард Бах.

Усмихнах се от това колко официално ни представяше.

— Здравей — казах аз на младата жена. — Добре ли ме виждаш?

Тя ми се усмихна, клепките й трептяха.

— Мъгляви ли трябва да бъдете?

Никакъв шок, никаква подозрителност. Явно младата Лесли ни беше сметнала за сън и беше решила да се порадва на това.

— Просто проверявам — отговорих аз. — След този инцидент с количката не съм сигурен дали принадлежим към този свят. Обзалагам се, че…

Посегнах към стената, подозирайки, че ръката ми ще мине през нея. Така и стана, ръката ми влезе до китката в тапетите. Младата Лесли се разсмя от удоволствие.

— Май тук ние сме призраци — казах аз.

Значи затова ние не загинахме при пристигането си, когато влетяхме през стените на хотела, помислих си аз.

Колко бързо се приспособяваме към невероятни ситуации! Подхлъзваме се от кея и моментално осъзнаваме, че сме потънали целите във водата: ние започваме да се движим по-различно, да дишаме по-различно и за части от секундата се приспособяваме, макар и да не ни харесва, че сме мокри.

Така и сега. Озовахме се целите в нашето собствено минало, обаче щом попремина първоначалният шок от падането, ние веднага започнахме да правим каквото сметнахме за най-подходящо в това странно място. А най-подходящото, според нас, беше да съберем тези двамата заедно, да им спестим пропиляването на годините, които ние загубихме, преди да проумеем, че душите ни са създадени една за друга.

Много особено ми беше да говоря с младата жена, сякаш ние отново се срещахме за първи път. Колко странно, помислих си аз. Тя е Лесли, но с нея нямаме никаква обща история!

— Може би вместо да стоим тук… — посочих коридора. — Ричард ни покани в стаята си. Бихме могли да си поговорим малко там и да се поориентираме в нещата, без да минават през нас напред-назад разни колички с пране?

Тя се погледна на огледалото в коридора.

— Не съм подготвена да се срещам с някого — каза тя. — Изглеждам ужасно. — И тя поприглади кичурите дълга, руса коса, изплъзнали се изпод баретата й.