Ричард Бах - Едно

— Завий надясно — казах аз. — Карай надясно.

Усетих как самолетът се наклони, докато тя завиваше. После видях светещи нишки и как една тънка ивица мъгла се разпростря вертикално, а друга — хоризонтално. Бяхме в ляво от мястото, където се пресичаха, и приближавахме към центъра.

— Добре. Наклони.

Пресечката приближаваше и започна да влиза във фокус.

— Почни спускане. Леко наляво…

Сега картината в съзнанието ми беше ясна и точна, сякаш маркирана от стрелките на системата за кацане. Колко реално изглежда нашето въображение!

— Още малко надолу — казах аз. — Насочени сме към центъра. Още малко наляво. Вече сме готови за приводняване, нали?

— Още около метър — отговори Лесли.

— Добре. Сега. Изключи двигателя.

Чух как вълните бръснаха корпуса на летящата лодка, отворих очи, за да видя как светът изчезва, обгърнат във водни пръски. После всичко стана черно с неясни сребристи сенки, които потрепваха покрай нас в мрака, докато спирахме.

Озовахме се на огромно бетонно поле… въздушна база! Сини светлинки, маркиращи пътеките за рулиране, писти в далечината, кацнали реактивни самолети-изтребители, сребърни в лунната светлина.

— Къде сме? — прошепна Лесли.

Изтребителите, редица след редица, бяха американски реактивни самолети Р-86Р Сейбър. Моментално разбрах къде се намираме.

— Военно-въздушната база Уилямс, Аризона. Школата за изтребители. Годината е 1957 — промърморих аз. — Тук обичах да се разхождам нощем, за да бъда при самолетите.

— Защо шепнем? — попита тя.

В този момент патрулиращ джип на военната полиция зави зад края на редицата самолети и се насочи към нас. Той намали скорост, зави около един самолет и спря вдясно от нас.

Не виждахме военния полицай, но чухме гласа му.

— Извинете, сър — каза той, — бихте ли показали документите си за самоличност?

Отговори нисък глас — няколко срички, които не можах да разбера.

— На мен го казва — казах на Лесли. — Спомням си този…

— Разбира се, сър — чух другия глас. — Просто правим проверка. Няма проблеми.

Миг по-късно джипът даде на задна, после включи на първа скорост, форсира, изрева и зави покрай самолета. И да ни беше видял шофьорът, по нищо не пролича. Преди да успеем да отскочим, фаровете блеснаха като ослепителни слънца в очите ни.

— ПАЗИ СЕ! — извиках аз, но твърде късно. Лесли изпищя.

Джипът връхлетя челно срещу ни и премина през нас невъзмутимо, после отмина, увеличавайки скоростта си.

— О, бях забравил — казах аз. — Извинявай.

— Трудно се свиква с това! — каза тя, останала без дъх.

Край крилото на самолета се появи една фигура.

— Кой е там? Наред ли сте?

Беше в тъмен екип за полет с яке, самият той смътен призрак в лунната светлина. По якето съзирах бели бродирани нашивки с отличителните черти на младши лейтенант.

— Ти иди — пошепна Лесли. — Аз ще остана тук. Кимнах и я прегърнах, после заобиколих крилото, за да отида при него.

— Наред съм. Разрешете да се присъединя към вас — казах му аз и се усмихнах в себе си, понеже и след толкова години гласът ми прозвуча като на кадет.

— Кой е?

Защо трябваше да задава такива трудни въпроси?

— Сър — отвърнах аз, — младши лейтенант Бах, Ричард Д., А-О-Три-Нула-Осем-Нула-Седем-Седем-Четири, сър!

— Майз, ти ли си? — разхихика се той. — Какво си дошъл тук да се правиш на клоун?

Фил Майзънхалтър, помислих си аз. Какъв приятел беше той! Десет години по-късно щеше да бъде мъртъв, свален с неговия Р-105 във Виетнам.

— Не е Майз — казах аз. — Ричард Бах е, това си ти от бъдещето, тридесет години след тази нощ. Той се взря в мрака.

— Кой си ти?

Ако ще караме дълго така, помислих си аз, по-добре ще е вече да посвикнем с този въпрос.

— Аз съм ти, лейтенант. Аз съм ти, но с малко повече житейски опит. Аз съм човекът, извършил всички грешки, които ти ще направиш, но все някак оцелял.

Той се приближи още, като ме разглеждаше в мрака, все така смятайки, че това е някаква шега.

— Аз да правя грешки ли? — каза той с усмивка. — Трудно е да го повярвам.

— Ако предпочиташ, наречи ги ненадейни поучителни опити.

— Смятам, че ще ги избегна — каза той.

— Ти вече направи една голяма грешка — продължих да го притискам аз, — като постъпи при военните. Сега хитрото ще е да напуснеш. Тоест, не хитрото, а мъдрото ще е да напуснеш.

— Ха! — възкликна той. — Аз тъкмо завърших школата за летци! Още не мога да повярвам, че съм пилот от военно-въздушните сили, а ти ми разправяш да напусна? Хубава работа. И какво друго знаеш?