Ричард Бах - Едно

— Тя имаше толкова тежък живот! — обади се Лесли, като изтриваше сълзите си. — Беше толкова самотна! Честно ли е ние да получаваме наградите за нейния кураж и тежък труд?

— Не забравяйте, че тя си избра такъв живот — каза Пай. — Значи тя е избрала и наградите.

— А какви са наградите? — попита Лесли.

— Не е ли тя сега част от вас?

Разбира се, помислих си аз. Радостта й от нейната музика, упоритото й, заинатено съзнание, дори тялото й — изваяно и завършено от годините на решения — не беше ли тя сега с нас, докато летяхме?

— Мисля, че да — отговори Лесли. — Но просто се чудя какво ли й се е случвало по-нататък…

— Всичко й се е случвало — каза Пай. — Тя остана при своята музика и не остана, замина за Ню Йорк и не замина, тя е прочута концертираща пианистка, тя се самоуби, тя е учителка по математика, тя е филмова звезда, тя е политически деец, тя е посланик в Аржентина. При всеки завой в живота ни, всеки път, когато взимаме някакво решение, ние ставаме родители на всички наши алтернативни аз, които произлизат от него. И вие сте просто една от нейните дъщери.

Задържах хидроплана в хоризонтален полет на петдесетина метра височина над водата и намалих газта на крейсерска скорост. Не беше нужно да се издигаме високо, при положение, че целият свят беше място за кацане.

Под нас се носеха рисунките — безкрайни подводни пътеки.

— Доста сложно, а? — казах аз.

— Прилича на килим — каза Пай. — Нишка по нишка — така е просто. Но опитай се да го тъчеш по цели метри и тогава става доста заплетено.

— На теб липсват ли ти по-раншните ти аз? — попитах нашия водач. — Липсваме ли ти ние? Тя се усмихна.

— Как може да ми липсвате, когато никога не се разделяме. Аз не живея в пространство-времето. Аз съм винаги с вас.

— Но, Пай — казах аз. — Ти имаш тяло. Може и да не е съвсем същото като нашите, но е с някакви размери, някакъв вид…

— Не, аз нямам тяло. Вие възприемате моето присъствие и вие сте избрали да го възприемате като тяло. Има широк спектър от други представи, които можехте да предпочетете и всяка от тях върши работа, и никоя от тях не е истинна.

Лесли се обърна да я погледне.

— Каква по-висша представа бихме могли да изберем?

Обърнах се и аз и видях синьо-бяла звезда от чиста светлина и дъга в кабината. Светът стана ослепително бял.

Извърнахме се. Стиснах очи, но ослепителното сияние продължаваше да бучи. После пожарът изчезна. Пай ни докосна по рамената и ние отново можехме да виждаме.

— Извинявайте — каза тя, — много непредвидливо от моя страна! Вие не можете да ме видите такава, каквато съм, не можете да ме докоснете такава, каквато съм. Ние не можем с думи да кажем цялата истина, защото езикът е неспособен да описва тези неща… За мен би било лъжа да кажа аз , без това да означава вие-ние-всички-дух-Едно , но пък ако не говоря с думи, значи да загубя шанса да разговаряме. По-добре добронамерени лъжи, отколкото мълчание или въобще да не разговаряме.

Очите ми още пламтяха от ослепителната светлина.

— За Бога, Пай, кога ще се научим да правим това!

Тя се засмя.

— Вие вече сте това. Това, което трябваше да научите в пространство-времето, е да се пазите от ослепителната си светлина! — усмихна се тя.

Чувствах се по-озадачен от всякога и нервен от това, че се нуждаем от тази личност. Колкото и любезна да изглеждаше, тя държеше контрола над нашия живот.

— Пай, когато пожелаем да се върнем от тези алтернативни наши аз, в които кацаме, как ще можем да задвижим самолета, за да ни измъкне?

— На вас изобщо не ви е нужен самолета. Нито рисунката. Вие ги създавате със своето въображение и можете да правите с тях каквото пожелаете. И какъвто си го представите, такъв изглежда вашият свят.

— Да си представя, че вдигам ръка към лоста ли? Как мога да посегна към лоста, когато се намирам в някакъв друг свят? Как мога да бъда на две места едновременно? Ако ти не ни беше измъкнала оттам, ние щяхме да си останем в 1952 година!

— Вие не сте на две места едновременно, вие сте навсякъде в едно и също време. И вие управлявате думите си, а не те вас. Искате ли да опитате още веднъж?

Лесли докосна коляното ми и пое управлението.

— Да опитаме, мили — каза тя. — Казвай накъде да летим.

Потънах дълбоко в седалката и затворих очи.

— Право напред — казах аз, почувствал се глупаво. Със същата лекота можех да кажа „право нагоре“.

Двигателят известно време помърмори спокойно. После, макар и да не видях нищо, аз усетих внезапно чувство за цел в тъмнината.