Томас Монтелеоне - Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)

Линейката потегли. Двамата свещеници стояха и я гледаха, докато се скри зад ъгъла, после изчезнаха в мрака. Много странно.

Марион се обърна и изненадана видя, че очевидецът, латиноамериканчето, още стои в уличката. Гледаше я с някаква смесица от подозрение и възхищение.

— Здрасти — рече тя и включи видеокамерата.

— Виждал съм те по телевизията.

— Как се казваш? — усмихна се Марион и се приближи до него, снимайки с камерата.

— Естебан.

— Хубаво име — отбеляза тя и замълча, после добави: — Наистина ли видя онова, за което разказа на полицая?

Естебан кимна.

— Какво стана с човека, който пусна мълниите?

— Уплаши се и избяга.

— Аха. Марион понечи да изключи камерата.

— Но после се върна — продължи Естебан.

— Какво? Искаш да кажеш, че е бил тук? Кога?

Пулсът й се учести. Научила се бе да вярва на инстинкта и интуицията си.

— Точно преди да тръгне линейката. Видях го ей там.

— Но там имаше само двама свещеници. — Единият беше той. Младият.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Преоблякъл се е, но е той. Значи падрето вдигна ръце и — бум! — Венера стана на препечена филийка…

Цял ден Питър се опитваше да изпълнява задълженията си и да не мисли за убийството. Но каквото и да правеше — независимо дали отслужваше литургия, пазаруваше или гледаше бейзбол, — мисълта за убийството непрекъснато го преследваше. Искаше му се да поговори с Даниел…

Отец Собески често казваше, че работата на свещеника е тежък кръст.

И имаше право… Питър полудяваше. Пък и Собески се държеше странно.

Откакто го бе завел при линейката, възрастният свещеник започна да го отбягва изобщо не полагаше усилия да му помогне да преживее тази безумна бъркотия. Сутринта бе казал на всички, че взима свободен ден, за да посети една монахиня, внезапно постъпила в болницата в Ню Хейвън.

Единственият човек, с когото Питър споделяше всичко, изглежда, го беше изоставил. Каренца не можеше да спи, да се храни и да се среща с хора. Не можеше дори да се моли, без да се разсейва от непрекъснато повтарящата се пред очите му сцена. Енориарщите мигновено забелязаха промяната в него и изненадата и стъписването в очите им го нараняваше. Това не можеше да продължава. Трябваше да разговаря с Даниел Елингтън колкото е възможно по-скоро. Непрекъснато го търсеше в кабинета му, но не успяваше да го намери. Дан можеше да му помогне. Все по-трудно му беше да се моли — нещо, което беше неотмен на и успокояваща част от живота му. Изпитваше все по-голям страх, че този инцидент ще го отдалечи безвъзвратно от Бога и енориашите на „Свети Себастиан“.

Сигурно обезумяваше. Най-лошото, което можеше да направи в случая, беше да се усъмни в собствената си вяра или в Божията власт и мъдрост.

Посегна към телефона, за да опита за пореден път да се свърже с Дан.

— Тук е факултетът по английски език — отговори телефонния секретар.

— Работното ни време през лятото е от осем сутринта до четири следобед от понеделник до петък включително…

Питър затвори. Беше забравил, че е неделя и Даниел не е на работа. Набра домашния му номер и зачака.

— Да. Обажда се отец Елингтън…

— Здравей, Дан. Питър е.

Тонът на Елингтън мигновено стана по-радушен.

Бяха се запознали и сближили в семинарията и след като ги ръкоположиха, Питър прие назначението си в „Свети Себастиан“, а Даниел защити докторат при йезуитите и по-късно стана преподавател във Фордамския университет. Питър с изненада и задоволство научи, че приятелят му е в Ню Йорк, но за цяла година успяха да се видят само няколко пъти. И двамата бяха много заети и нямаха свободно време.

Питър харесваше Даниел, защото беше сериозен и честен. Беше интелигентен, задълбочен и чувствителен човек, и обожаваше книгите.

Ако не бе избрал свещеничеството, може би щеше да стане известен писател.

— Имам нужда от помощта ти, Дан — каза Питър прегракнало.

— Казвай. — В гласа на Даниел прозвуча загриженост и тревога.

— Стана нещо странно и ужасно, Дан. Искам да поговорим.

— Знаеш, че на мен можеш да кажеш всичко, Питър, Не е необходимо да си толкова загадъчен.

— Бих искал да ти кажа повече, но не мога. Не и по телефона.

— Да не си започнал да бълнуваш за ЦРУ или нещо подобно? Питър се опита да се изсмее, но безуспешно.

— Не, нищо подобно. Но ще е по-добре, ако разговаря ме на четири очи.

— Добре, кога да се видим? — попита Даниел.

Разбраха се и Питър затвори. Чувстваше се по-добре. Хубаво беше да знае, че може да разчита на Даниел на приятелство и съвет.