Рита Моналди - Печатът

Бях тайно благодарен на абата, задето по някакъв начин успя да припише заслугата за откриването на отвора и на двама ни.

— Устройството е доста примитивно — продължи той, — но ефикасно. Въжето, което така те уплаши, когато увисна, от тавана, просто се оставя при затваряне върху капака на отвора. Когато някой от долната галерия отвори дървената вратичка, удряйки я нагоре, въжето пада надолу. Важното е, ако човек иска винаги да го има на разположение, да го постави отново по същия начин, когато се връща обратно.

— Значи мислите, че крадецът снове все по тази галерия.

— Не знам, предполагам. Предполагам също така, ако искаш да знаеш, че тази галерия води до съвсем друго място.

— А предполагахте ли, че само с помощта на пръчката щяхме да намерим капака?

— Природата дава таланта, късметът го подпомага — отвърна поучително абатът.

И в бледата светлина на лампата започнахме разследването.

И в тази галерия, както и в онази, която бяхме оставили под нас, човек с нормален ръст трябваше да се движи леко приведен поради ниския таван. Освен това забелязахме веднага, че материалът, от който бе построена, а именно плътен зид от продълговати тухлички, изглежда също бе еднакъв с този на предния проход. Първата отсечка се състоеше от дълга права линия, която сякаш слизаше съвсем леко надолу.

— Ако нашият крадец е следвал този път, трябва да е як човек — отбеляза абат Мелани. — Да се набереш по онова въже не е работа за всеки, а и подът е доста хлъзгав.

Внезапно и двамата изтръпнахме от ужас.

Отнякъде към нас приближаваха нечии стъпки — леки, но отчетливи. Ато ме спря, като ме стисна силно за рамото, в знак на крайна предпазливост. Именно тогава грохот, подобен на онзи, съпътствал отварянето на капака, откъдето преди малко бяхме минали, ни накара да се разтреперим.

Веднага, щом можахме да си поемем дъх, се спогледахме уплашено.

— Според теб отгоре ли идваше или отдолу? — прошепна абат Мелани.

— По-скоро отгоре, отколкото отдолу.

— И на мен така ми се стори. Ето защо не може да е бил предният отвор, а някой друг.

— Колко ли са?

— Кой може да каже? Сбъркахме, като не продължихме да проучваме още известно време тавана с пръчката: не се знае, току-виж можеше да открием и някой друг отвор. Някой сигурно ни е чул и е побързал да заключи прохода между себе си и нас. Тътенът беше прекалено силен, не мога да кажа дали идваше откъм гърба ни или по-скоро откъм отсечката, която все още трябва да извървим.

— Може ли да е крадецът на ключовете?

— Задаваш ми въпроси, на които е невъзможно да се отговори. Може би също като нас е искал да отиде на разходка тази нощ, може би не. Случайно да си наблюдавал тази вечер входа към стаичката?

Признах, че не съм се занимавал с това много старателно.

— Прекрасно — отбеляза хапливо абатът. — И така, дойдохме тук долу без да знаем дали ние следим някого или по-скоро става обратното, още повече, че… Гледай!

Намирахме се на върха на широка стълба. След като снишихме лампата до краката си, забелязахме, че стълбите бяха каменни и майсторски изработени. След кратък размисъл, абатът въздъхна:

— Нямам представа какво може да ни очаква там долу. Стълбата води право надолу: ако там има някой, той вече знае, че идваме. Нали така? — завърши той с вик към дъното на стълбището, отприщвайки зловещо ехо, което ме накара да подскоча. След което, въоръжени единствено със слабата лампа, започнахме да слизаме.

Когато стълбите свършиха, продължихме да вървим по каменна настилка. Благодарение на ехото, събудено от стъпките ни, установихме, че се намираме в доста просторно подземие, вероятно пещера. Абат Мелани вдигна високо лампата. Откроиха се очертанията на две огромни арки, врязани във висока стена, чийто край не се виждаше, а между арките — вход към коридор, към който, без да знаем, бяхме вървели до този момент.

Веднага, щом се спряхме, отново настъпи тишина. Ато кихна шумно веднъж, дваж, после и трети път. За миг пламъкът на лампата така отслабна, сякаш щеше да изгасне. Точно тогава усетих едно притаено шумолене вляво от нас.

— Чу ли? — прошепна абатът, застанал внезапно нащрек.

Чухме ново шумолене, този път малко по-далечно. Ато ми направи знак да остана неподвижен и, вместо да влезе в прохода, който се намираше пред нас, се мушна на пръсти под арката вдясно, където светлината на лампата вече не го стигаше. Останах в очакване, с лампа в ръка, неподвижен. Отново настъпи тишина.

Ново шумолене, сега по-близко, се разнесе откъм гърба ми. Обърнах се мигновено. Някаква сянка се плъзна наляво. Хвърлих се към абат Мелани, по-скоро, за да търся закрила, отколкото, за да го предупредя.