Рита Моналди - Печатът

— Къде се намираме, синьор абате? — попитах, зашеметен от тази враждебна и мрачна среда, която ме заобикаляше.

— Отново преминах мислено пътя, който извървяхме, а и зададох два-три въпроси на тези двамата. Те наричат това място Архива, защото тук струпват гнусотиите си. Бих казал, че се намираме горе-долу насред останките от стария стадион на Домициан, където по време на Римската империя се провеждали военни сражения между кораби. За твое удобство, мога да ти кажа, че се намираме под пиаца Навона, в по-близкия до Тибър край. Ако бяхме изминали на повърхността същото разстояние от странноприемницата до тук, при това без да бързаме, нямаше да ни отнеме повече от три минути.

— Значи това са развалини, останали от древните.

— Разбира се. Виждаш ли тези арки? Това трябва да са някогашните опори на стадиона, в който се представяли игри и морски битки. Върху него после са построени дворците, които оформят днешния площад и следват старото елипсовидно очертание на стадиона.

— Като това на Колизея ли?

— Точно така. Само че в онзи случай всичко е останало на открито. Тук, за жалост, лежи погребано под тежестта на вековете. Но ще видиш, рано или късно ще разкопаят и това място. Има неща, които не могат да останат погребани.

Докато съобщаваше изцяло нови за мен факти, с удивление видях за първи път как в очите на абат Мелани блясва искрата на влечението към древните изкуства и историята, независимо от това, че в тези часове сърцето му се вълнуваше уж от нещо съвсем различно. Тази негова страст бях доловил за първи път, когато забелязах в неговата стая всички онези книги, посветени на античността и културното наследство на Рим. Все още не можех да знам това, но тази негова склонност щеше да има, в настоящите, а и в последвалите събития, немалко значение.

— И така, бихме били любопитни да можем един ден да споменем имената на нашите нови познати — обърна се накрая Мелани към двамата корписантари.

— Аз Угонио съм — каза не толкова ниският.

Ато Мелани погледна въпросително другия.

— Гфрррлъъбх — чу се изпод качулката му.

— А той Чаконио е — побърза да преведе Угонио, заглушавайки отчасти гъргоренето на своя другар.

— Не може ли да говори? — настоя абат Мелани.

— Гфрррлъъбх — отговори Чаконио.

— Разбирам — каза Ато, потискайки нетърпението си. — Дълбоко съжаляваме, че прекъснахме вашата разходка. Но тъй като станалото не може да се поправи, бихте ли ми казали дали случайно не сте видели някого да минава оттук малко преди нас?

— Гфрррлъъбх — обади се Чаконио.

— Някого той тук е отбелязал — обяви Угонио.

— Кажи му, че искаме да знаем всичко — намесих се и аз.

— Гфрррлъъбх — повтори Чаконио.

Погледнахме въпросително Угонио.

— Чаконио се е намъкнал в галерийката, отдето ще да са пристигнали вашите господинства, и някой, който разповявал едно лампадище, го е прозрял, и Чаконио се е повърнал по задните свои стъпки, докат лампоносещият трябва да се е бил прошмугнал в един разтвор, щото е зачезнал като изпушен, и Чаконио се е припоскрил тук, много свръхсплашен.

— Не може ли да ни го разкаже той? — попита абат Мелани леко озадачен.

— Но току-що сам той самият го наописа и се призна — отвърна Угонио.

— Гфрррлъъбх — кимна Чаконио малко наежено.

Абат Мелани и аз се спогледахме удивени.

— Гфрррлъъбх — продължи, въодушевено Чаконио, чието оригване изразяваше сякаш гордо тържество, задето и едно бедно създание от мрака също можеше да се окаже ценно.

Както подобаващо преведе другарят му, Чаконио, след срещата с непознатия, бе извършил повторна проверка на галерията, тъй като, повече отколкото страха, го бе загризало любопитството.

— Големански на-всяка-манджа-мерудец е — обясни Угонио. Думите му прозвучаха като стар и многократно повтарян упрек — и туй му носи еднинно и саменно проблематики и безщастни безкъсметия.

— Гфрррлъъбх — прекъсна го обаче Чаконио, като започна да рови из палтото си, търсейки нещо.

Угонио явно се поколеба.

— Какво каза? — попитах го.

— Никакво нищичко, иначе само че…

Чаконио извади тържествуващ едно парче смачкана хартия. Угонио му хвана ръката и му го изскубна измежду пръстите му със светкавична бързина.

— Дай ми го или ще ти пръсна главата — каза спокойно абат Мелани, като плъзна дясната си ръка към джоба, където беше прибрал оръжието, с което по-рано бе държал на мушка двамата корписантари.

Угонио бавно протегна ръка, връчвайки на моя другар смачканата на топка хартия. После ненадейно побесня и започна да налага безумно, с ритници и юмруци Чаконио, наричайки го Пелеринец, Кожоносник, Вдетиненко, Седлокрепник, Торбаланник, Разпадненец, Пиценатруфник, Текновисец, Магаришник, Гостоспалник, Браншноразвалец, Свръхклюклюкарин, Мамкамункин, Грухтежник, Заеквател, Ядедаровец, Креподупнец, Калищаковец, Кривокривнал, Ликантроп, Драпериодрипец, Грознобрутен, Пипкогъзец, Гъзередец, Подполибутник, Тризъботопкач, Пикочомехурник, Гъзарник, Педерастър, Арогантец, Качамакник, Налъмиковач, Петнистокучкарец, Копитодел, Мехотел, Глъчкохайник, Нищоникаквец, Чернороден, Клатушконеднец, Сикоморион и ред други епитети, които никога преди това не бях чувал, но въпреки това звучаха доста страховито и обидно.