Рита Моналди - Печатът

Абат Мелани не удостои с поглед този жалък спектакъл, а разгъна листчето на земята, опитвайки се да му възвърне истинския вид. Аз проточих врат и се зачетох заедно с него. Лявата и дясната страна за жалост бяха невъзвратимо скъсани, а също и почти цялото заглавие беше загубено. За късмет останалата част от страницата се четеше прекрасно:

Rade

M A L A C H I……

Ut Primum

VARICATUS eft autem Moab in

poftquam mortuus eft Achab. Ce-

itqucOchozias percancellos coenacuii

, quod habebar in Samaria & xgro-

it: mifitquc nuncios , dicens ad cos:

confulite Beelzebub dcum Accaron

.rum vivcrc queamdt in fir rai tare rnea

;m Domini Iocutus eft ad Eliam Thesbi-

; & afcendc in occurfum nunciorum Rc-

ccs ad cos: nunqutd non eft Dcus in Ifraf

iiulcndum Beelzebub dctimAccaron ? Qu?

itch Dominus: De leliulo fuper quern afc

,efccndcs , fed mortc moricris. Et abiit Ei

: fnnt nuncii ad Ochoziam.Qui dixit eis: Qt

is t At ilii refpondcrunt ei: Vir occurrit nob:

OS: Itc & revcrtimini ad Rcgcm, qui miut *

.is ei: Hxc dicit Dominus ; Nunquiri.quia nor

, in Ifraei, mittis ut confulatur Beelzebub dcus i

i Idcirco de le&ulo fuper quern afcendifti, non c*

, fed mortc moricris. Qoj dixit cis: Cujus 6gur

jscft virillc, qui occurrit vobis & Ibcutus

£C ? At illi dixerunt j Vir piiofus & zona pellic

fttu rcnibus. Qui ait: EHas Thcsbitcs eft.Mifftqm

quinquagenacium principem , & quinqnagint?

fob co. Qui afcendirad eum: fedenrique in v

tis: ait: Homo Dei, rex pratcepk ut defcent’

defcent’ F’? denfnaigecnario:Si

— Това е страница от Библията — казах с абсолютна увереност.

— И аз така мисля — присъедини се абат Мелани, докато прехвърляше листа в ръце. — Бих казал, че става дума за…

— Малахия — отгатнах без никакви колебания, благодарение на частта от име, почти изцяло съхранена при събитията, поразили горната част на листа.

На задната част не беше отпечатано нищо, и се открояваше (вече го бях забелязал да прозира) нещо, което без сянка на съмнение беше кърваво петно. Друго петно кръв покриваше част от онова, което трябваше да бъде заглавието или посвещението.

— Мисля, че разбирам — каза абат Мелани, обръщайки погледа си към Угонио, който раздаваше последни лениви ритници на Чаконио.

— Че разбирате какво?

— Нашите два изрода вярвали, че са направили голям удар.

И ми обясни, че за корписантарите най-ценната плячка идвала не от обикновените гробове на първите християни, ами от прочутите гробници на светците и на мъчениците. Но да се разпознаят те не било никак лесно. Относно критерия за идентификацията на подобни гробници впоследствие се бе разразила многогодишна дискусия, в която били въвлечени немалко учени духовници. Според Бозио, пламенният йезуит-изследовател на подземния Рим, знак за разпознаването на мъчениците можело да бъдат символи като палми, корони, съдове, съдържащи жито или огнени пламъци, издълбани върху саркофазите. Но за сигурно доказателство трябвало да се смятат най-вече ампулите от стъкло или глина — намерени в урните, или зазидани с вар във външните им части — съдържащи червеникава течност, която мнозинството смятаха за свещената кръв на мъчениците. Разгорещеният спор се беше проточил доста и накрая една специална комисия бе премахнала всякаква несигурност, постановявайки, че palmam et vas illorum sanguine tinctum pro signis certissimis habendas esse 67 67 палми и ампули, оцветени с кръвта им, трябва да се имат за сигурни знаци (лат.) — (Бел.прев.) .

— Ще рече — завърши Ато Мелани, — че рисунките на палми, но най-вече наличието на ампула, пълна с червена течност, са сигурно доказателство за това, че човек се намира в досег с мощите на някой мъченик на вярата.

— В такъв случай ампулите трябва да струват скъпо — заключих аз.

— Разбира се, а и не всички се предават на църковните власти. Всъщност всеки римлянин в действителност може да се посвети на издирването на реликви — достатъчно е да получи разрешението на папата (това направи например принц Сципионе Боргезе, може би и защото папата му беше чичо), да копае и после да удостовери, с помощта на някой угодливо настроен учен, светостта на останките, извадени на бял свят. След което, ако не е просмукан от набожност, ги продава. Но не съществува никакъв убедителен критерий, за да се различи истинското от фалшивото. Всеки, който намери някаква човешка останка, винаги ще твърди, че става дума за мощите на мъченик. Ако проблемът беше свързан само с парите, човек може да затвори едно око. Факт е обаче, че тези останки впоследствие биват благословени, стават обект на поклонение, привличат поклонници и така нататък.

— И никой ли никога не се е опитвал да изясни нещата? — попитах невярващо.

— Йезуитите винаги са се радвали на особени привилегии и права да копаят в катакомбите. Те предвидливо са се постарали да пренесат най-различни тела и реликви в Испания, където те са били приети с голяма тържественост, и накрая са разпратени, тъй да се каже, по почти всички краища на света, включително и в Индиите. Накрая обаче и самите следовници на свети Игнаций си дадоха сметка, и го признаха на папата, че не съществува никаква гаранция за това, че тези свети мощи наистина са принадлежели на светци и мъченици. Имаше случаи, например с детски скелети, в които доста трудно можеше да се твърди подобно нещо. Така че и йезуитите се видяха принудени да помолят за въвеждането на принципа adoramus quod scimus 68 68 да почитаме, каквото познаваме : да бъдат обект на преклонение само реликвите, които несъмнено, или най-малкото според здравия разум, действително са принадлежали на някой светец или мъченик.