Рита Моналди - Печатът

Накрая достигнахме до галерията, дълбока и тъмна като през нощта, в която я бяхме видели за първи път.

Докато го следвах, абат Мелани трябва да беше усетил любопитството ми като дишане във врата.

— Сега най-накрая ще разбереш какво се върти в главата на този странен абат Мелани.

Той се спря.

— Дай ми пръчката.

Сложи я на коляното си и с едно изщракване я пречупи на две. Щях да се възпротивя, но Ато ме пресече.

— Не се притеснявай. Ако някога се наложи да разкажеш това на твоя господар, той ще разбере, че е ставало дума за спешен случай. Сега прави, каквото ти казвам.

Накара ме да тръгна пред него, докато държеше половината счупена пръчка нагоре зад мен и прокарваше върха й по тавана на галерията, подобно на перо, което се плъзга по хартия.

По този начин извървяхме десетина или повече метри. Междувременно абатът ми задаваше някакви странни въпроси.

— Маслото с примеси на утайка има ли някакъв по-особен вкус?

— Не бих могъл да го опиша — отговорих, макар че всъщност прекрасно познавах вкуса му, тъй като много пъти тайно си бях намазвал с него филийка хляб, отмъкната от килера, когато синьор Пелегрино спеше и ако вечерята беше прекалено скромна.

— Може ли да се каже, че е гранясало, горчиво и кисело?

— Може би… да, бих казал — отвърнах.

— Добре — отвърна на свой ред абатът.

Извървяхме още няколко крачки и изведнъж абатът ми заповяда да спра.

— Тук е!

Погледнах го с недоумение.

— Още ли не си разбрал? — попита той, докато светлината на лампата капризно изменяше чертите на лицето му.

— Нека видим тогава дали това ще ти помогне.

Взе пръчката от ръцете ми и я удари силно в тавана на галерията. Чух нещо подобно на изскърцване на панта, след това страховит грохот и накрая трополенето на един ситен дъждец от отломки и камъчета.

После дойде ужасът: огромна, черна змия се беше хвърлила към мен, като че искаше да ме сграбчи, но сетне увисна зловещо на тавана подобно на обесен.

Разтреперан, се отдръпнах инстинктивно, докато абатът се превиваше от смях.

— Ела тук и приближи лампата — каза ми той доволно.

В тавана имаше отвор, широк почти колкото целия подземен проход, от който висеше едно здраво въже. Именно то, когато се бе разлюляло във всички посоки в следствие отварянето на капака, ме беше докоснало и ме бе хвърлило в ужас.

— Уплаши се от дреболия и заслужаваш малко наказание. Ще се качиш първи, а после ще ми помогнеш да те последвам нагоре.

За късмет успях да се изкача без много усилия. След като се улових за въжето, започнах да се катеря, докато не стигнах до горния проход. Помогнах на абат Мелани да се присъедини към мен, и той вложи всичките си сили, рискувайки на няколко пъти да изпусне на земята единствения ни източник на светлина.

Намирахме се насред друга галерия, разположена напряко спрямо предната.

— Сега е твой ред да решиш: надясно или наляво?

Възпротивих се (слабо, тъй като бях още уплашен): не беше ли вече дошъл моментът абат Мелани да ми обясни как бе разбрал всичко това?

— Имаш право, но в такъв случай избирам аз: ще тръгнем наляво.

Както самият аз бях потвърдил пред абата, маслото с утайка обикновено има доста по-неприятен вкус от това, което се използва за пържене и готвене. Оказало се, че капката, която той забеляза на челото ми в деня след първото изследване на галерията (и която като по чудо не бе останала по завивките, когато се бях излегнал), след като я проверил на вкус, не можела в никакъв случай да е от лампите на странноприемницата, заредени от мен самия с добро масло. Не произхождаше също така и от мехлемите на Кристофано — всички с различен цвят. Следователно произлизаше от някаква непозната лампа, която, кой знае как, трябва да е била надвиснала над главата ми. Оттук абатът бе заключил, с обичайната си бързина, че трябвало да се мисли за някакъв отвор в горната част на галерията. Отвор, който трябва да е послужил и като единствения възможен път за бягство на крадеца, така необяснимо изчезнал в нищото.

— Маслото, капнало на челото ти, трябва да е било от лампата на крадеца, и да се е процедило през някой от процепите между гредите, от които е направен капакът на отвора.

— А пръчката? — попитах.

— Бях сигурен, че отворът в тавана, ако съществува, щеше да бъде много добре прикрит. Но една пръчка за въдица, като тази на твоя господар, е изключително чувствителна на вибрации и при всички положения щяхме да доловим прехода от камъка на галерията към дървото на капака. Така и стана.