Рита Моналди - Печатът

Междувременно бях привършил масажа с мехлема.

— Не забравяй — предупреди ме бързо Робледа отново с нормалния си глас, докато си почистваше гърдите от лапата, — всичко това са приказки. Всъщност не съществува никакво веществено доказателство за тази история.

Веднага щом оставих стаята на отец Робледа, усетих някакво раздразнение, което изобщо и аз самият не можех да си обясня, докато премислях за разговора с този немощен и надут свещеник. Не бяха необходими свръхестествени способности, за да се разбере какво искаше да намекне йезуитът: че Нашият Господар папа Инокентий XI, вместо да бъде понтифекс честен, добър и свят, бе просто приятел и поддръжник на янсенистите, и то най-вече с цел да смущава плановете на краля на Франция, с когото бе във вражда. На всичкото отгоре излизаше, че е движен от нездрави апетити към материалното, користолюбие и скъперничество, и даже че подкупил онази дона Олимпия, за да си спечели кардиналската длъжност. Но ако един подобен портрет бе достоверен, разсъждавах аз, как можеше тогава Нашият Господар папа Инокентий XI да е същата онази личност, която бе въвела отново въздържанието, и почитта, и умереността в лоното на Светата майка Църквата? Как можеше да е същият човек, който от десетилетия раздаваше щедро милостиня на бедните от всички краища на света? Как можеше да е същият този, който бе извикал владетелите от цяла Европа да обединят силите си срещу турчина? Факт бе, че предишните папи бяха отрупвали с подаръци своите племенници и роднини, докато той бе прекъснал тази недостойна традиция; факт бе, че беше напълнил отново касите на апостолическата камера; и най-накрая бе факт, че Виена все още удържаше на настъплението на османските орди благодарение на усилията на папа Инокентий.

Не, не бе възможно всичко онова, което ми бе казал този страхлив сплетник йезуит, да е вярно. А при това, не бях ли се усъмнил още от самото начало в неговите думи — изречени и неизречени, и в странната доктрина на йезуитите, която представяше греха като нещо позволено? И аз самият бях виновен задето бях го изслушал и даже в един момент го бях помолил да продължи, заинтригуван от случайния и отклоняващ мисълта намек на Робледа за отравянето на синьор дьо Муре. Всичко се дължеше, мислех със съжаление, на склонността на Ато Мелани към разследванията и шпионажа и на желанието ми да се съревновавам с него. Глупава страст, която сега ме бе накрала да падна в мрежата на Лукавия и беше настроила ушите ми така, че да чуват клеветническия му шепот.

Върнах се в кухнята, където заварих на шкафа неподписана, но очевидно адресирана до мен бележка:

ТРИ ПОЧУКВАНИЯ ПО ВРАТАТА — БЪДИ ГОТОВ.

Малко повече от час, след като Кристофано беше прегледал за последно моя господар, абат Мелани почука три пъти на вратата ми. Бях се захванал да попълвам малкия си дневник — скрих го старателно под дюшека и отворих.

— Капка масло — каза загадъчно абатът веднага, щом влезе.

Моментално си спомних, че при последната ни среща, той бе забелязал една пръска масло на челото ми и я бе поднесъл с пръст към езика си.

— Кажи ми, какво масло използваш за лампите тук?

— Нареждането на кардиналите постановява да се употребява единствено и само масло с примеси на утайка…

— Не те попитах какво трябва да се използва, а какво ползваш ти, докато твоят господар — той го посочи — си лежи, ей там, на леглото.

Признах му смутено, че всъщност вземах и от доброто масло, защото имахме в изобилие от него, докато от нечистото, с утайката, имаше съвсем малко.

Абат Мелани не съумя да прикрие хитрата си усмивка.

— Сега не лъжи — колко лампи имаш на разположение?

— В началото бяха три, но счупихме една, когато се спускахме в галерията. Останали са две, но едната трябва да я пооправя малко…

— Добре, вземи добрата лампа и ме следвай. А, вземи също и това.

Посочи ми, подпряна вертикално в ъгъла на стаята, една дълга пръчка за въдица, с която синьор Пелегрино имаше навика, в малкото свободни моменти, да ходи за риба по бреговете на Тибър, точно зад църквицата „Санта Мария ин Постерула“.

Няколко минути по-късно вече се намирахме в стаичката и се бяхме вмъкнали в отвора, през който се стигаше до стълбата, извеждаща в подземията. След като се уверихме, че железните скоби, закрепени на стената, са наред, започнахме да се спускаме, докато усетихме под краката си тухления под, и се провряхме до каменната стълба. На мястото, където стълбите бяха сечени в камъка пак имаше, както се и очакваше, слой кал по стъпалата, а въздухът ставаше все по-тежък.