Рита Моналди - Печатът

Дипломатически инцидент със Швеция е последното нещо, което Помпео има желание да предизвика. Посъветван е да пише молба за помощ до човека, който може лесно да посредничи с шведите и да въздейства върху събитията в Холандия — принц Уилям Оранжки, сега крал на Англия.

Така че през март 1691 Помпео Адзолино изпраща молба до Уилям, търсейки неговата закрила и помощ във спора с бижутата. Отговорът е, меко казано, неочакван: щом разбира, че наследството на Кристина се продава, чрез един посредник, Уилям предлага да купи всичко онова, което остава и иска незабавно инвентар на колекциите.

Това идва като гръм от ясно небе. Допреди няколко дни Помпео още продавал картините една по една и му се сторило невероятно, че може да приключи цялата продажба само с един удар. Но още по-смайващото е, че Уилям, който винаги е трябвало да проси пари за военните си начинания, неочаквано е обзет от желанието да похарчи цяло състояние за картини и статуи. Дори кралят-слънце бил отказал да се кандидатира за покупката на колекциите на Кристина, когато неговият посланик в Рим, кардинал д’Естре, му съобщил за възможността да се закупят тези съкровища.

И тук идва вторият поразяващ обрат. В играта влиза един друг купувач, когото много добре познаваме: Ливио Одескалки, племенникът на Инокентий XI.

За 123 000 скуди Ливио измъква сделката изпод носа на Уилям и купува почти всичко, което било останало от наследството. Невероятно: Уилям не само, че не взема това присърце, но и остава в прекрасни взаимоотношения с Помпео Адзолино. Сложният проблем с наследството е разрешен за миг.

Този епилог е толкова изненадващ, колкото и неправдоподобен. Един крал-протестант, стдаращ от постоянен недостиг на пари, възнамерява да купи една изключително скъпа колекция от произведения на изкуството. Племенникът на един папа (който впрочем е заемал на гореспоменатия крал купища пари) му я измъква в последния момент, а владетелят се ограничава да поздрави продавача (Т. Монтанари, La dispersione delle collezioni di Cristina di Svezia. Gli Azzolino, gli Ottoboni е gli Odescalchi в Storia dell’Arte , n. 90 [1997] стр. 251–299).

Ето някои цифри: Одескалки били заели на Уилям около 153 000 скуди. Ливио купува произведенията на изкуството за една не много различна сума — 123 000 скуди.

Какви изтънчени умове са се хванали на работа тук! От края на 1688 Уилям най-сетне е крал на Англия и следователно в удобно положение да върне дълга на рода Одескалки. На следната година обаче Инокентий XI умира. Как да се върне дългът на рода Одескалки? Най-вероятно до този момент само една част е била изплатена. Така че сгодният случай, предложен от наследството на Кристина Шведска, не трябва да се изпуска. Купува Ливио, но плаща Уилям, посредством някой дискретен посредник.

След толкова войни, тайната игра между рода Одескалки и династията Оранж завършва тихомълком. Лесно можем да си представим сцената. Наслаждавайки се на някой Тинторето или Караваджо в златистата светлина на римския следобед, някой от доверените управители на Уилям сигурно е пуснал едно разменно писмо в ръцете на някой представител на Ливио Одескалки. Сторил го е, разбира се, възхвалявайки паметта на великата Кристина Шведска, мир на праха й.

Следователно, по всяка вероятност благодарение на наследството на Кристина Шведска, Уилям Оранжки е могъл да възстанови заема на рода Одескалки. Но фамилията на Инокентий XI му била заела поне 153 000 скуди, върху които впоследствие са се натрупали лихвите. Помпео Адзолино, когато продава на Ливио Одескалки наследството на Кристина, прибира само 123 000 скуди. Къде е отишла разликата?

Карло Одескалки, братът на Инокентий, умрял 1673. През 1680 било ликвидирано дружеството на рода Одескалки във Венеция, а пък това в Генуа още преди години било спуснало кепенците. С какъв способен и доверен посредник разполагал сега Инокентий XI, за да си прибере първия транш от връщането на заема?

Естествено не можел да повери задачата на своя племенник Ливио, и то не само защото бил прекалено изложен пред погледите на обществеността. Ливио бил прототип за богато и покварено разглезено детенце: мрачен, сприхав, затворен в себе си, капризен и нестабилен. Обича парите, но само когато са ги спечелили други. Чичото Бенедето го държи надалеч от държавните дела, иска той да продължи рода. А пък Ливио, сякаш от твърдоглавие, никога няма да се ожени. И никога няма да напусне Рим, за да посети унгарските владения в Сирмиум, закупени от императора. Папа Одескалки затваря от любов към благоприличието всичките театри? След смъртта на чичо си, Ливио си купува напук на всичко ложа в театър „Тор ди Нона“. Може би от чичото наследява определена склонност към скъперничеството и лукавство: когато австрийският посланик в Рим го моли да обмени имперски дукати в римска валута, непохватно се опитва да го измами, предлагайки му 40 баиоко за един дукат (официалният курс е 45). В резултат: посланикът, възползвайки се от ширещия се по онова време антисемитизъм, пуска слух, че племенникът на Инокентий XI прави сделки „като евреин“ (М. Ландау, Wien, Rom, Neapel — Zur Geschichte des Kampfes zwischen Papsttum und Kaisertum , Лайпциг 1884, стр. Ill, н. 1).