Рита Моналди - Печатът

Ато после наистина е познавал Жан Бюва, писарят, който — както се чете в разказа на прислужника — се грижел в Париж за неговата кореспонденция, имитирайки до съвършенство почерка му. Бюва действително е съществувал: бил е преписвач в Кралската библиотека, много способен дешифратор на пергаменти и отличен калиграф. Работил и за Ато, който го препоръчал — но без резултат на префекта на Библиотеката за увеличаване на заплащането (вж. Memoire-journal de Jean Burnt, в Revue des bibliotheques , окт.-дек. 1900, стр. 235–236).

И все пак историята е отредила по-добра участ на Бюва, отколкото на Ато: докато абат Мелани е потънал в забрава, Бюва играе значителна роля в „Кавалерът Д’Армантал“ на Александър Дюма-баща.

Намерих една кратка биография на Ато (Флорентински държавен архив, Фонд Торди, № 350, к. 62), написана няколко години след смъртта му от неговия племенник Луиджи, от която става ясно, че Ато е бил приятел на Фуке, както се чете и в мемоара на прислужника. Според племенника на Ато главният интендант дори поддържал с абат Мелани постоянна кореспонденция. Но от този сборник с писма, в интерес на истината, не можах да намеря никаква следа.

Какви са били тогава истинските взаимоотношения на Ато с Главния интендант?

Когато Фуке е арестуван, Ато е в Рим. Както припомня и дневникът на прислужника, е избягал от гнева на херцог дьо Ла Мейере, могъщия наследник на Мазарини, който решил, че кастратът прекалено често си вре носа в личните му дела и помолил краля да го прати в изгнание. В Париж обаче се пуска слух за неговата намеса в скандала около Фуке.

От Рим, през пролетта на 1661, Ато пише на Хюг дьо Лион, министър на Луи XIV.

Това е тъжно писмо (което издирих в Архива на Министерството на външните работи в Париж, Correspondence politique , Рим 142, к. 227 и следващи, оригиналът е на френски), в което напрегнатият почерк, несигурният синтаксис и грешките в правописа разкриват цялата му тревога:

Рим, последният ден на октомври 1661

Казвате ми, че за моята болка няма цяр и че Кралят ми е все така разгневен.

Да ми пишете това е като да ми съобщите смъртната присъда, и не сте постъпил човешки, при положение, че знаете за моята невинност, задето поне малко не ме утешихте, защото изобщо не ви е чуждо колко обожавам Краля и знаете страстта, която винаги ме е подтиквала да му служа тъй, както е необходимо.

Да бе пожелал Бог да не го бях обичал толкова и да бях по-привързан към синьор Фуке, отколкото към него: поне щях да се видя наказан справедливо за едно престъпление, от мен извършено, и нямаше да се оплаквам никому, освен на себе си. Та днес аз съм най-клетият млад човек на света, защото никога не ще мога да намеря утеха, защото считам Краля не само за един велик Властник, но и за Личност, към която изпитвах устрема на една толкова голяма любов, колкото е способна да сеща една човешката натура. Не се стремях към друго, освен да му служа, като се полага, и добре да си заслужа хубави похвали, без да мисля по никакъв начин дори и за най-малкото възмездие, и мога да ви кажа, че не бих останал така дълго във Франция, дори и да беше жив синьор Кардинала (Мазарини), ако да не бе любовта, която изпитвах към Краля.

Моята душа не е достатъчно силна, за да устои на едно така голямо злощастие.

Не дръзвам да се оплаквам, не знаейки на кого да припиша това нещастие, и макар да ми се струва, че Кралят ми причинява огромна несправедливост, не мога дори и устата си да отворя, защото е имал право да бъде изненадан, че съм разменял писма със синьор Главния интендант.

Имал е добра причина да ме сметне за лукав и лош, виждайки, че изпращам на синьор Фуке черновите на писмата, които пиша на Негово Величество. Има право да съди моето поведение и изразите, с които си служа (sic), като пиша на синьор Фуке.

Да, бедни ми дьо Лион, Кралят се отнесе с мен правилно, като е заявил пред вас, че не е никак доволен от мен, защото ръката, която е предала всичките му писма, заслужава да бъде отрязана, но сърцето ми е невинно, а душата ми не е извършила никакво прегрешение: те винаги са били верни на Краля, и ако Кралят иска да бъде справедлив, трябва да осъди едното и да освободи другите две, защото ръката е съгрешила от прекомерната любов, което сърцето ми е изпитвало към Краля. Сбъркала е, защото аз сещах силното желание да се завърна при него; защото се намирах в безизходица, изоставен от всички и защото вярвах, че Главният интендант е най-добрият и най-верният Министър на Краля, който му показваше своята доброта повече от всеки друг.