Рита Моналди - Печатът

През 1887 достопочтеният архивар Джузепе Бертолоти публикувал в едно не особено популярно периодично издание за специалисти, „Списание по затворническа дисциплина“, една задълбочена студия върху робовладелството в Папската държава. От нея излизаше на бял свят изненадващ портрет на Блажения Инокентий, който със сигурност няма да бъде намерен в нито една от неговите биографии.

Всички папи до времето на барока, а и по-късно, притежавали роби, закупени или пленени във война, било за да ги използват като гребци в папските галери, било за лични цели. Но книжата, написани лично и подписани от Инокетий XI относно робите били най-жестоките измежду всички, отбелязва Бертолоти, който изпитва погнуса пред „договорите на търговци на човешка плът“, собственоръчно подпечатани от папата.

След години на нечовешки мъчения, каторжниците, вече негодни за работа, молели за свобода. Като отплата за свободата им папа Одескалки изисквал от нещастниците дребните пари, които те събирали с години. Така Салем Али от Александрия, обявен за негоден от лекаря поради очна болест, за да се освободи от оковите на папските галери, трябва да изплати 200 скуди на папските каси. Али Мустафа от Константинопол, закупен от галерите в Малта за 50 скуди, страдащ от „неразположение поради остри шипове и ишиас“ и неспособен да изпълнява задълженията си, ще плати на ватиканската хазна 300 скуди. Махмуд Абди от Токад, на 60 години, от които 22 прекарани в робство, трябва да предложи 100 скуди. Ибрахим Амур от Константинопол купува свободата си с 200 скуди. Махмут Амурат от Черноморието, на 65 години и в много лошо здраве, може да предложи в такъв случай само 80 скуди.

Който нямал пари, бил принуден да чака, докато смъртта не решавала проблема. Междувременно бил хвърлян в затвор, където лекарите виждали да им се доставят злочести тела, разрушени от трудностите, от лишенията, от зловещите язви, от дълголетни терзания.

Разстроен от това разкритие, потърсих документите, цитирани от Бертолоти, който ги определяше като „лесни за справка“. Нищо не открих: и те изчезнали.

Книжата трябваше да се намират в Римския държавен архив, Acta Diversorum на камерлинга и ковчежника на апостолическата камера, година 1678. Томовете на камерлинга покриваха всички годишнини до 1677, после подхващаха от 1679: липсва само и единствено 1678-ма.

Що се отнася до ковчежника, един-единствен смесен том обединява актовете от 1676 до 1683. Но и тук от 1678-ма година няма и следа.

Belua insatiabilis , ненаситен звяр: не наричаше ли така пророчеството на Малахия Инокентий XI?

След месеци, прекарани в кихавици сред прахта на манускиптите от 16 век, в ръцете ми попадна едно печатно издание, Epistolario Innocenziano: сто трийсет и пет писма, писани в течение на двайсет години от Бенедето Одескалки до племенника му Антонио Мария Ерба, милански сенатор. Грижливият издател на сбирката, Пиетро Джини от Комо, в прекомерния си ентусиазъм и почит към папата, сигурно не си е дал сметка за онова, което е хвърлил в пастта на типографската преса.

Става дума за лични писма, вярно е; и именно оттук, от кореспонденцията с близките, изплува най-явно характерът на човека и неговото отношение към парите. Актове за имущества и земи, наследства, налози, съдебни дела за обезщетения, суми за изискване, конфискации от длъжници. Всяка фраза, всяка дума, всяка бележка е заразена с разяждащата мисъл за парите. Освен малки намеци за семейни спорове и сведения относно здравето на близките, в личните писма на Инокентий няма друго.

Изобилстват обаче съветите как да се държат под контрол парите или как да бъдат изисквани от длъжниците. По-добре никога да не си имаш работа със съдилища, разсъждава папата в едно писмо от септември 1680, но ако искаш да си върнеш парите, тогава трябва да си първият, който се обръща към съда — за компромиси винаги има време.

Дори кръгът на най-близките изглежда наблюдава с изумление разпалеността на папата. Една бележка, собственоръчно написана от племенника Ливио около 1676: трябва да се намери „някой управител, та да надзирава делата на дружеството, понеже папата настоява да продължава да върши всичко със собствените си глава и ръце, и не ще може дълго да устои в здравето си.“

Натрапчивата мисъл за парите разяжда дори плътта му.

Скъпи Алесио, сега вече зная. Пред очите ми, ден след ден, мемоарът на прислужника на „Оръженосеца“ се превърна в действителност. Тайните, които Помпео Дулчибени накрая разкрива на момчето и които са мотив над Инокентий XI, са верни, всичко до една.