Рита Моналди - Печатът

Към малкото шифровани текстове бяха прикрепени дешифрираните версии. Забелязах обаче, че единствено първото послание — това, което малко по-рано бях превел — най-важното, бе лишено от такава. Като че ли някой, предвид извънредната значимост на съдържанието, нарочно бе изгубил дешифровката… Отгоре на това, писмото не си беше на мястото, а много далеч от пакета, който съдържаше останалите послания.

Въпреки трудностите, накрая успях да възстановя една невероятна история, която никой историк никога не бе изваждал на бял свят.

Причината, поради която оранжистите искаха да минат под знамето на папите беше толкова проста, колко и смайваща: Уилям Оранжки е бил натрупал цяла планина от дългове към Инокентий XI. И поданиците на Оранж, на които вече се било наложило хубаво да се поотърсят, за да съберат пари за папата, преценили, че ще разрешат собствените си проблеми, като направо предложат анексирането си към Папската държава: „Тук, в Княжеството“, пише монсеньор Ченчи „е доста разпространено убеждението, че принц Оранжки е останал длъжник на предходния понтифекс с огромни суми, за изплащането на които вярва, че може да прехвърли с лекота владичеството над една държава, от която и без туй той самият може да се сдобие с малко капитали“.

Именно поради тази причина обаче не всички поданици на Оранж са били съгласни: „В миналото вече дадохме прекалено много пари на Църквата!“, възразява монсеньор дьо Сен Клеман, бивш ковчежник на княжеството.

Така или иначе, в Рим предложението на Бокастел бива рязко отхвърлено. Държавният секретар кардинал Рубини и племенникът на новия папа кардинал Отобони наредили на Ченчи да отхвърли неуместната оферта. Така де, новият папа не знаел абсолютно нищо за тези дългове. Освен това било невъзможно — пише на Ченчи кардинал Рубини — преславният папа Одескалки да е заемал пари на един принц-еретик…

Бях сразен. Писмата, намерени във ватиканския таен архив потвърждаваха онова, което Дулчибени бе разкрил на прислужника: Уилям е бил длъжник на Инокентий XI. И не само това: ако принц на Оранж не плащал, щеше да бъде наложен запор на личното му имущество. Даже дългът беше станал толкова голям, че притежанията и поданиците на Уилям бяха помислили съвсем спонтанно да се дарят сами на папата!

Но не можех да се задоволя с това. Трябваше да намеря потвърждение за твърденията на оранжките поданици. Ето защо трябваше да си избистря представите за Уилям: откъде е вземал парите за своите военни кампании? И кой беше финансирал инвазията на Англия?

Трудовете върху The glorious revolution , както днес се нарича превратът, с който Оранжкият принц завоюва английския трон, повтарят постоянно една и съща песен: Уилям е добър, Уилям е силен, Уилям е такъв идеалист и извисен човек, че дори не иска да стане крал!

Ако слушаш историците, ти се струва, че честният Уилям трябва да се е хранел с въздух, но кой, още в младостта му, е създал необходимите условия да се сражава и да победи войските на Луи XIV? Все някой трябва да му е дал пари за боеприпасите, наемниците (които по онова време са съставяли по-голямата част от армиите), оръдията и за някой и друг генерал, достоен за това име.

Всички европейски владетели, замесени във войните, всъщност непрестанно са търсели трескаво финансова помощ за войските си. Но принц Уилям Оранжки е имал едно предимство: ако имало един град, в който през 17 век са преминавали много, изключително много пари, това е бил Амстердам, където не случайно са процъфтявали банките на евреите-лихвари. Столицата на Обединените холандски провинции е била най-богатото финансово средище в Европа, точно, както разказват на прислужника първо Клоридия, а после и останалите наематели.

Проверих в някои авторитетни текстове по икономическа история и открих, че по времето на Уилям Оранжки голяма част от лицата, които въртели търговия в Амстердам, били италианци. Градът гъмжал от фамилни имена като Тенсини, Верацано, Балби, Куинджети, а после Бурламаки и Каландрини, вече пуснали корени в Антверпен (почти всички са споменати в разказа на прислужника — първо от Клоридия и след това от Кристофано). Били са генуезци, флорентинци, венецианци, все търговци и банкери, а някои същевременно са били и агенти на някои италиански княжества и републики. Най-пробивните успели да проникнат в тесния кръг на амстердамската аристокрация. Други се бяха вмъкнали в печелившия, но рискован трафик на роби — такъв е случаят на Франческо Ферони.