Рита Моналди - Печатът

Сякаш тя беше дело на някой друг. Но на кого? Изпъстрена с дръзки дисонанси, с въздействащи и пречистени хармонии, Les Baricades е прекалено далеч от трезвия стил на Купрен. В една майсторска игра на отзвуци, изпреварвания и забавяния, четирите гласа на полифонията се вливат в деликатния часовников механизъм на един арпеж. Това е стилът brise , който виртуозите на клавесина са копирали от свирачите на лютня. А лютнята е най-близката роднина на китарата…

Започнах да допускам хипотезата, че може би Les baricades misterieuses наистина са били написани от Корбета, както твърдеше прислужникът. Но тогава защо Купрен ги е публикувал под свое име? И как се бяха озовали в ръцете му?

Според един манускрипт, авторът на рондото беше почти непознатият италиански музикант Франческо Корбета. Това приличаше на измислица: на нито един музиколог никога не бе идвало на ум нещо подобно. Имаше обаче един убедителен прецедент: още докато Корбета е бил жив, се развихрили спорове относно авторството на някои негови творби. Самият Корбета обвинил един от учениците си, че му е откраднал няколко мотива, за да ги публикува под свое име.

С лекота установих, че Корбета действително е бил учител и приятел на Девизе: така че е много вероятно някоя интаволатура да е минала от единия у другия. По тяхно време отпечатаната музика е била оскъдна и музикантите лично са преписвали онова, което ги е интересувало.

Когато умира Корбета, през 1681, Робер Девизе (или Де Визе, според съвременния правопис) вече се е радвал на голяма слава като виртуоз и преподавател по китара, лютня, теорба и китароне. Лично Луи XIV е държал да слуша неговите изпълнения почти всяка вечер. Девизе е бил гост на най-добрите салони на прочути придворни. Там свирел с други нашумели музиканти и, каква случайност, също и с майстора на клавесина Франсоа Купрен.

Следователно Девизе и Купрен са се познавали и са свирели заедно; най-вероятно са си разменяли похвали, мнения, съвети, някоя и друга тайна. Знаем, че Девизе се е забавлявал да свири на китара музиката на Купрен (някои негови преписи са достигнали до нас). Не е невъзможно и Купрен на свой ред да е пробвал на клавесина сюитите за китара на приятеля си. И е неизбежно тетрадки и партитури да са минавали от ръцете на единия в тези на другия. И може би някоя вечер, докато Девизе се е разсейвал от кокетничещите придворни дами, Купрен да е измъкнал от нотите на приятеля си това прекрасно рондо със странно заглавие, казвайки си: „ще му го върна следващия път“.

Под въздействието на тази небесна музика и на загадката, която добиваше форма пред очите ми, за кратко време изчетох отново, на един дъх, целия разказ, отбелязвайки си най-прилежно в едно тефтерче пасажите и обстоятелствата, нуждаещи се от проверка. Знаех, че само така щях да успея да отърся сърцето си от сенките на подозрението: беше ли тази странна история само една хитра измислица, която, манипулирайки истината, сее лъжа?

Плодовете на тригодишните изследвания, които последваха, са в страниците, които след малко ще прочетете. Информирам ви, в случай, че искате да ги използвате, че притежавам фотокопия от всички цитирани документи и книги.

Най-вече една енигма не ми даваше мира, тъй като рискуваше да превърне в катастрофа канонизацията на Блажения Инокентий Одескалки. Имам предвид голямата тайна на Дулчибени, източникът на всичките му нещастия и истинската причина за неговите кроежи: наистина ли Инокентий XI е бил съучастник на Уилям Оранжки?

Прислужникът за жалост говори по въпроса чак в последните страници, когато се разкрива тайната на Дулчибени. А и двамата ми приятели не бяха сметнали за необходимо да обогатят по своя инициатива историята с допълнителни информации по темата. Защо, запитах се с крайно разочарование, двама любопитни журналисти като тях не го бяха сторили? Но може би, предположих после обнадежден, не са успели да издирят каквото и да било срещу великия Одескалки.

Така или иначе, мой дълг оставаше да разследвам и, черно на бяло, да разсея сенките и клеветите от образа на Блажения. Ето защо препрочетох разкритията, които накрая на произведението прислужникът научава от Помпео Дулчибени.

Дългът на Уилям към папата, бе казал янсенистът, е бил гарантиран от личното имущество на принцът от династията Оранж. Но в такъв случай къде са били неговите владения? Установих, че нямам никаква представа къде са се намирали земите на Уилям. Може би в Холандия? Взех един атлас и, когато най-накрая отрих местоположението на Оранж не можах да овладея изненадата си: