Рита Моналди - Печатът

— Кои например?

— Именно нашият Кирхер, например в Musurgia universalis . Вместо да прикрепи нота към всяка определена буква, той разпределя азбуката между четирите гласа на един мадригал или на един оркестър, така че да може да управлява по-добре музикалната материя и да направи композицията по-малко тромава и неприятна: нещо, което, в случай че съобщението бъде прихванато би предизвикало подозрения. Така стават възможни и безброй манипулации на музикалния текст и на нотите. Например, ако музикалните знаци за „фа“, „ла“, или пък „ре“ съвпадат с текста, тогава се вземат предвид само тези срички. Или може да се направи обратното, като се запази само остатъкът от изпълнявания текст, който при това положение ще покаже скрития си смисъл. И със сигурност Корбета е познавал това изобретение на Кирхер.

— Мислите ли, че Девизе, освен китарата е научил от Корбета и това… изкуство за тайно общуване?

— В парижкия кралски двор се шушука, че е точно така. Още повече, че Девизе не само бе любимият ученик на Корбета, но също преди всичко и негов добър приятел.

Този Доуланд, Мелани, Корбета и може би също неговият ученик Девизе — вече започвах да подозирам, че музиката неизбежно е съпътствана от шпионажа.

— Без да броим факта — продължи абат Мелани, — че Корбета познаваше добре Фуке, тъй като беше китарист в двора на Мазарини до 1660 година: чак след тази година всъщност Корбета се пренесе в Лондон, макар че в действителност често се разхождаше до Париж, където щеше да се върне окончателно десетина години по-късно.

— Но тогава — заключих, почти без да вярвам на собствените си думи — и в това рондо би могло да се крие някакво тайно послание!

— Спокойно, спокойно, първо да изясним останалото: ти ми каза, че рондото е подарено от Корбета на кралица Мария Тереза, която на свой ред го била връчила на Девизе. Хубаво, това ми дава едно друго ценно сведение: нямах представа, че кралицата е имала взаимоотношения с двамата китаристи. Това е нещо толкова нечувано до момента, че едва си позволявам да повярвам.

— Разбирам — прекъснах. — Мария Тереза е водела почти монашески живот…

Разказах му за дългия монолог, с който Девизе ми беше описал униженията, на които Всехристиянският крал подлагал бедната си спътница в живота.

— Монашески? — каза Ато най-накрая. — Не бих използвал това определение — отвърна той лукаво.

И ми обясни, че Девизе ми бе нарисувал може би прекалено неопетнен портрет на починалата кралица на Франция. Във Версай, докато той ми говореше, все още можело човек да срещне една млада девойка-мулатка, която имала любопитна прилика с дофина. Обяснението на този феномен датирало отпреди двайсет години, когато в двора пребивавали посланиците на една африканска държава. За да засвидетелстват своята вярност на съпругата на Луи XIV, пратениците подарили на кралицата един чернокож паж на име Набо.

След около година през 1664, Мария Тереза бе родила чудесна, жизнена дъщеричка, но с черна кожа. Веднага след като се случило чудото, кралският хирург Феликс се заклел пред краля, че цветът на новородената бил само временно неудобство, дължащо се на кръвоизлив по време на раждането. Обаче дните минавали, а по нищо не личало, че кожата на момиченцето ще изсветлее. Тогава кралският хирург казал, че може би прекалено настоятелните погледи на някой чернокож от двора са нанесли вреда на бременността на кралицата. „Един поглед?“, отвърнал тогава кралят. „Трябва да е бил доста проникващ!“.

Два-три дни след това, без да се вдига шум, Луи XIV наредил да умъртвят пажа Набо.

— А Мария Тереза?

— Не каза нищо. Никой не я видя нито да плаче, нито да се усмихва. Даже, никой изобщо не я видя по онова време. И все пак, от кралицата никой никога не успя да изтръгне нищо друго, освен думи на доброта и прошка. Винаги е подчертавала, че споделя с краля дори и най-дребното нещо, за да му засвидетелства своята вярност, независимо че той дръзваше да й натрапва за придворни дами от личната й свита собствените си любовници. Сякаш Мария Тереза не можеше да се представи другояче, освен като безцветна, безчувствена и лишена от воля. Беше прекалено добра. Прекалено.

В мислите ми се върнаха думите на Девизе: грешка беше да се съди за Мария Тереза единствено по външните прояви.

— Мислите ли, че се е преструвала? — попитах тогава.

— Тя беше от Хабсбургите. А беше и испанка. Горди династии, и двете в смъртна вражда с династията на съпруга й Как мислиш, че се чувстваше Мария Тереза Австрийска, оскърбявана на френска земя? Баща й я обичаше безкрайно, и бе приел да се раздели с нея, само и само за да сключи Пиренейския мир. Аз бях на острова на Фазаните, момче, когато бе сключен договорът между Франция и Испания и се реши бракът между Луи и Мария Тереза. Когато крал Филип Испански трябваше да се раздели с дъщеря си, съзнавайки, че никога повече няма да я зърне отново, той я прегърна и се разрева като теле. Беше притеснително да наблюдаваш един крал да се държи по този начин. На пиршеството, което последва сключването на договора — един от най-пищните, които някога съм виждал — той почти не докосна храната. А вечерта, преди да се оттегли, го чуваха да хлипа и да говори, потънал в сълзи: „Аз съм мъртъв човек“ и други глупости.