Рита Моналди - Печатът

Думите на Мелани ме поразиха: никога не съм си помислял, че могъщите властници, господари на съдбините на Европа, можеха да страдат така горчиво за загубата на някой близък.

— А Мария Тереза?

— В началото се държеше така, сякаш не се бе случило нищо, както правеше обикновено. Веднага даде да се разбере, че нейният обещан годеник й харесваше; усмихваше се, разговаряше любезно и изглеждаше доволна, че ще замине. Но онази нощ всички я чухме, докато хлипаше в своите покои: „ Ay, mi padre, mi padre!“

— Значи е сигурно — преструвала се е.

— Именно. Умееше да прикрива омраза и любов и показваше милосърдие и вярност. Ето защо не трябва да се учудваме, че никой не е знаел за елегантните размени на интаволатури между Мария Тереза, Корбета и Девизе. Може би всичко се е случвало пред очите на краля!

— Мислите ли, че кралица Мария Тереза си е служила с китаристите, за да скрива съобщения в тяхната музика?

— Не е изключено. Спомням си, че бях чел нещо подобно, преди години, в една холандска газета. Беше глупава работа на платени драскачи, публикувана в Амстердам, но написана на френски, за да се хвърля кал върху Всехристиянския крал. Разказваше за един млад придворен на име Белок, ако не се лъжа, който пишеше текста на песните, които после се добавяха към балетите. В стиховете били вмъкнати кодирано упреците и мъките на кралицата за изневерите на краля, а поръчителка била самата Мария Тереза.

— Синьор Ато — попитах го тогава — коя е Мадмоазел?

— Къде си чул това име?

— Прочетох го в горното поле на интаволатурата на Девизе. Беше написано: a Mademoiselle .

Макар че светлината, разпръсквана от светилника, бе прекалено слаба, видях абат Мелани да пребледнява. И внезапно в неговите очи прочетох онзи страх, който от два-три дни беше започнал да го разяжда тихомълком.

Тогава му разказах за остатъка от моята среща с Девизе: за това как, без да забележа, бях изцапал с мехлем интаволатурата на рондото и как, опитвайки се да я почистя, бях прочел на нея посвещението: „a Mademoiselle“ . Разказах му и малкото неща, които Девизе ми бе обяснил за Мадмоазел, а именно, че беше една братовчедка на краля, който, поради миналото й непокорство, я бе осъдил да си остане мома.

— Коя е Мадмоазел, синьор Ато? — повторих аз.

— Не е важно коя е, а за кого се омъжи.

— Омъжи? Но нима не трябваше да остане неомъжена за назидание?

Ато ми разясни, че нещата били малко по-сложни, отколкото ги бе описал Девизе. Мадмоазел, която всъщност се казваше Ан Мари Луиз и беше херцогиня дьо Монпансие, била най-богатата жена на Франция. Парите обаче не й били достатъчни: безумно много искала да се омъжи за крал, а Луи XIV се забавлявал да й проваля живота, забранявайки й брак. Накрая Мадмоазел премислила — казала, че не иска да стане кралица и да свърши като Мария Тереза, подчинена на някой жесток крал в някоя далечна чужда земя. Тогава, на цели четиридесет и четири години, се влюбила в неизвестен, дребен провинциален благородник — беден гасконски кадет, без средства и занятие, който преди години бе имал късмета да стане симпатичен на краля, да стане негов другар в забавленията и накрая да бъде обявен за граф дьо Лозюн.

Лозюн бил евтин ухажор, каза Ато презрително, и се навъртал около Мадмоазел заради парите й. Накрая Всехристиянският крал дал съгласието си за сватбата. Впрочем Лозюн, който бе цар на арогантността, настояваше на празненства, достойни за кралски брак. „Като от коронована особа на коронована особа“, повтаряше той пред приятелите си, изпълнен с гордост. Така, че докато сватбата се бавеше поради многото приготовления, Луи XIV има време да размисли и забрани бракосъчетанието. Двамата годеници се молиха, падаха на колене, заплашваха. Не постигнаха нищо и трябваше да се бракосъчетаят тайно. Кралят ги разкри и това бе началото на края за Лозюн, който свърши в затвора, в една крепост много далеч от Париж.

— Една крепост… — повторих. Започвах да разбирам.

— В Пинероло — довърши абатът.

— Заедно с…

— Точно така, заедно с Фуке.

До този момент, обясни абатът, Фуке бил единственият затворник в огромната крепост. Но познавал Лозюн, който беше придружил краля в Нант, за да го арестува. Когато Лозюн бил въведен в Пинероло, Главният интендант гаснел в килията вече от девет години.

— А колко време остана Лозюн?

— Десет години.

— Но това е страшно много!

— Можеше да бъде по-зле. Кралят не бе определил срока на присъдата и можеше да го държи вътре, колкото си иска.