Рита Моналди - Печатът

— Защо тогава го е освободил след десет години?

Това било загадка, така каза Ато Мелани. Единственият сигурен факт бе, че заповедта за освобождаването на Лозюн дошла само няколко месеца след изчезването на Фуке.

— Синьор Ато, вече нищо не разбирам — казах, като същевременно не успявах да спра треперенето, което ме разтърсваше. Бяхме вече влезли в странноприемницата, оцапани и премръзнали.

— Бедно момче — каза съчувствено абат Мелани — за няколко нощите те принудих да научиш половината история на Франция и на Европа. Но всичко това ще ти бъде от полза! Ако вече беше вестникар, щеше да имаш материал за следващите три години.

— Но сред всички тези загадки, дори вие вече не можете да се ориентирате в нашето положение — дръзнах да отвърна, отчаян и задъхан от умора. — Колкото повече усилия полагаме да разгадаем тайната, толкова повече неща се усложняват. Така или иначе знам: вас ви интересува единствено да узнаете защо Всехристиянският крал преди двайсет години е осъдил вашия приятел Фуке. А пък моите перлички са загубени завинаги.

— Днес всички държат да разрешат загадките на миналото — прекъсна ме строго абат Мелани, — тъй като настоящите предизвикват прекалено голям страх. Ние с теб обаче ще разгадаем и едните, и другите. Обещавам ти го.

Лесно беше да се каже, помислих си аз. Опитах да направя равносметка за това, което бяхме научили само за шест дни на принудително съжителство „При оръженосеца“. Преди няколко седмици Главният интендант Фуке бе дошъл в нашата странноприемница, съпроводен от компанията на двама благородни господа Първият, Помпео Дулчибени, познаваше системата на подземните проходи и я използваше, за да прави посещения на лекаря Тиракорда, негов земляк, който в този момент се грижеше за папата. Освен това Дулчибени имал дъщеря от една турска робиня. Дъщеря му била отвлечена от някой си Хюигенс, подпомогнат от някой си Ферони, когато Дулчибени е бил на служба при Одескалки, сиреч при фамилията на папата.

Вторият спътник на Фуке, Робер Девизе, беше китарист, в неизяснени отношения с кралицата на Франция Мария Тереза, и ученик на Франческо Корбета, интересна личност, който бе написал и, преди да умре, подарил на Мария Тереза рондото, което често чувахме в изпълнение на Девизе. Музиката на рондото обаче носеше посвещение на мадмоазел, братовчедка на краля и съпруга на граф дьо Лозюн. Последният цели десет години е бил затворен в Пинероло заедно с Фуке, преди Главният интендант да умре…

— Искаш да кажеш „да се измъкне“ — поправи ме Ато, — защото той умря тук, „При оръженосеца“.

— Правилно. И после…

— Освен това имаме един йезуит, един венецианец, криещ се от правосъдието, една проститутка, един ханджия пияница, един астролог неаполитанец, един беглец англичанин и един лекар от Сиена, унищожител на беззащитни пациенти, като всичките си колеги.

— И двамата корписантари — добавих.

— Ах, да, двете чудовища. Накрая и ние двамата, които си блъскаме главите, докато някой в странноприемницата е болен от чума, а в подземията се намират страници от Библията, оцапани с кръв, ампули, пълни с кръв, плъхове, повръщащи кръв… доста кръв, като се замисли човек.

— Какво ще да значи всичко това, синьор Ато?

— Хубав въпрос. Колко пъти трябва да ти го повторя? Мисли винаги за гарваните и орела. И се дръж като орел.

На тази фраза се заизкачвахме по стълбата, която водеше към тайната стаичка на „Оръженосеца“, и оттам малко след това се разделихме, като си определихме среща за утре.

И в тези дни, изпълнени с вълнения, понякога си припомнях онова поучително напътствие, което имаше навика да ми повтаря, както обикновено се прави с децата, възрастната жена, която с толкова обич ме бе учила и образовала: никога не оставяй книгата по средата.

За да не пренебрегна това мъдро наставление, на следната сутрин реших да завърша четенето на астрологическата газета на Стилоне Приазо. Моята съвестна възпитателка не бъркаше: по-добре да не четеш една книга, отколкото да прочетеш само част от нея, извличайки частично разбиране и погрешна оценка. Може би следващите страници щяха да ми помогнат да поставя в истинските им граници, мислех си, тайнствените сили, които до този миг бях приписвал на мистериозната книжка.

Между другото, на събуждане, установих, че съм по-малко изтощен от предните сутрини; успял бях да спя достатъчно, след водовъртежа от преследвания и бягства, който ни бе накарал да вървим от къщата на Тиракорда по следите на Дулчибени, преминавайки отново цялата галерия С, чак до подземната река. И най-вече след изненадващите разкрития за Девизе (и неговото мистериозно рондо), до които абатът и аз бяхме стигнали по време на обратния път към странноприемницата.