Рита Моналди - Печатът

Дулчибени, продължи той после, и това беше най-забележителното разкритие, в миналото е бил търговец на служба при Одескалки — фамилията на папата.

— А сега минавай към въпросите — каза Мелани, като отгатна, че ме измъчва дълга поредица от питания.

— Преди всичко — казах, докато слизахме към галерия D — какво е работил Дулчибени за фамилията на папата?

— Има различни възможности — отговори Ато. — Дулчибени каза „търговец“. Но терминът може би не е точен: един търговец работи за себе си, докато той е имал господар. Ето защо за семейство Одескалки той може да е работил като секретар, счетоводител, ковчежник или снабдител. Може би е извършвал пътувания за тяхна сметка — цели десетилетия тази фамилия купува и продава зърно и тъкани из цяла Европа.

— Отец Робледа ми каза, че дават назаем пари под лихва.

— Говорил си за това с Робледа? Хубаво, момче; ами да, така си е, впоследствие се оттеглиха от търговията и се посветиха най-вече на лихвите. Накрая узнах, че са вложили почти всичко в закупуване на публични длъжности и ценни книжа.

— Синьор Ато, кой ли е пациентът, за когото говореше Тиракорда?

— Това е най-лесният въпрос. Помисли: пациент, чиято болест трябва да остане в тайна, а пък Тиракорда е папски лекар.

— Пресвети небеса, трябва да е… — осмелих се да предположа, преглъщайки, — Нашият Господар Инокентий XI.

— Мисля, че е точно така. Все пак останах изненадан: когато понтифексът се разболее, новината се пръсва със скоростта на мълния. А пък Тиракорда иска да я държи в тайна. Очевидно във Ватикана се страхуват, че моментът е прекалено деликатен: още не се знае кой ще победи при Виена. С един болнав папа има опасност от недоволства и размирици в Рим; в чужбина съществува риск това да повдигне духа на Турците и да се обезкуражат християнските съюзници. Неприятното е, както каза Тиракорда, че папата не оздравява, така че скоро ще трябва да се смени лечението. Ето защо вестта не трябва да излиза наяве.

— На своя приятел обаче Тиракорда се е доверил — отбелязах аз.

— Явно знае, че Дулчибени може да си държи устата затворена. А и Дулчибени, също като нас, е затворник в една странноприемница, в режим на карантина — определено няма много сгодни случаи да съобщи на някого тайната. Но по-интересното е друго.

— А именно?

— Дулчибени е пътувал с Фуке. Сега посещава лекаря на папата и обсъжда с него загадъчни неща — стопанства, братя, четири числа… Бих дал едното си око, за да разбера за какво говореха.

Докато се връщахме „При оръженосеца“, заварихме корписантарите в техния архив между руините под площад „Навона“.

Забелязах, че двамата отново бяха построили гнусната си купчина от кости, която сега изглеждаше даже по-висока и заплашителна. Корписантарите не поздравиха по никакъв начин нашето пристигане: бяха заети в оживен разговор и изглежда си оспорваха правото на притежание върху някакъв предмет. Победителят бе Чаконио, който с груб жест отскубна нещо от ръцете на Угонио и го подаде, с угодническа усмивка, на Ато Мелани. Бяха парченца от сухи листа.

— И какво е това? — каза Ато — да не мислиш, че мога да ти плащам за всички глупости, които искаш да ми пробуташ?

— Странничав листопадник — каза Угонио. — За да бъде повеч лекар, отколкото влекач, Чаконио го е настъргувал от наоколно на мишкоплъховиците усмъртвени кръвоизпускащи.

— Някакво странно растение близо до умрелите плъхове… любопитно — коментира Ато.

— Чаконио казва, че понамирисва по наркомантическо начиноподобие — продължи Угонио — растение е възбуждателно, любопопитно, странноефектно. В общилинейност: за да излезе по-добро деятел отколко лошодеятел, ви я повдава, кат между туй временно, изпълноправейки задължението, науголемява се тъй на покръстения радосността.

Ато Мелани взе едно от листата; докато го доближаваше до светлината на светилника, за да го разгледа, аз внезапно се сетих нещо.

— Сега, като се замисля, синьор Ато, си спомням, че в подземията и аз съм виждал сухи листа.

— Хубава работа — коментира той развеселено — тук, долу, е пълно с листа. Как е възможно? Под земята не растат дървета.

Обясних му, че докато преследвахме Стилоне Приазо в прохода, бях настъпил някакво сухо листо, та се страхувах да не би Стилоне да е чул.

— Какъв си глупчо, трябваше да ми го кажеш. В ситуации като нашата, нищо не бива да се пренебрегва.

Взех един от крехките, ронливи растителни израстъци и обещах да поправя невниманието си. Тъй като не бях в състояние да помогна на Ато да разгадае стопанствата, братята и четирите числа, за които бяха приказвали Тиракорда и Дулчибени в техния неразбираем разговор, поне щях да се опитам да науча от какво растение бяха тези сухи листа: така може би щяхме да успеем да стигнем да оня, които ги бе разпръснал в подземните проходи.