Рита Моналди - Печатът

— Именно той подкрепи безсрамните щения на оная свиня Хюигенс.

— Можехте поне да осведомите полицията, да поискате разследване…

— Разследване? Но нали ви обясних: кой би се заел да търси незаконната дъщеря на една турска робиня? Не, не, в трудните случаи помощта идва не от полицията, а от мошениците, от негодниците.

— И негодниците ви казаха, че няма какво повече да се направи.

— Именно, нищо не можеше да се направи: Ферони и Хюигенс я бяха отвлекли със себе си, където живееше онзи нещастник. Заминах да я търся, но нищо. Виждате ли старото черно палто, което нося? Имам го оттогава, купих го от един дюкян на пристанището, когато бях накрая на силите и надеждите си; не ще го сваля Никога повече… Търсих още и още, плащах на доносници и шпиони от половината свят; двама измежду най-добрите най-накрая ми Казаха, че от Мария вече нямало и следа — била е продадена или, както се опасявам, е мъртва.

Двамата замълчаха за известно време. Ато и аз се спогледахме и прочетох в очите му същата изненада и сходни въпроси.

— Казах ви, това е история без изход и без утеха — продължи печално Дулчибени. — Една капка от обичайното? — попита той после, като извади едно тумбесто шишенце и го сложи на масата.

— Иска ли питане! — рече Тиракорда и грейна.

Стана, отвори отново тайната врата и се вмъкна в тъмната стаичка. Като се изправи с пъшкане на пръсти, той се пресегна към един рафт, високо до тавана, и с месестите си пръсти измъкна две чашки от красиво зеленикаво стъкло.

— Истинско чудо: Парадиза още не е открила новото ми тайно скривалище — обясни той, докато затваряше килерчето. — Ако намери чашките ми, ще разиграе цяла трагедия. Знаете, с всички тези налудничави идеи за виното, чревоугодничеството, Сатаната… Но да се върнем на нашия разговор: какво се е случило с майката на Мария? — попита Тиракорда.

— Вече ви споменах: била е продадена малко преди отвличането на момиченцето. И за нея също нищо повече не можах да узная.

— Не можехте ли да се противопоставите на продажбата й?

— Принадлежеше на семейство Одескалки, не на мен, както и дъщеря ми, за жалост.

— Ах, да, трябвало е да се ожените…

— Разбира се. Но в моето положение… за робиня… така де — измънка Дулчибени.

— Обаче по този начин щяхте да успеете да запазите бащинското право върху дъщеря си.

— Вярно е, но вие разбирате…

Звук от счупено стъкло ни накара да подскочим. Дулчибени изруга под нос.

— Съжалявам, ох, колко съжалявам — рече Тиракорда. — Да се надяваме, че Парадиза не е чула нищо, майко моя, каква бъркотия…

Премествайки една от двете големи свещи, които осветяваха масата, лекарят бе ударил шишенцето на Дулчибени, и то се бе разбило на земята на хиляди парченца.

— Няма значение, трябва да имам още малко в странноприемницата — каза Дулчибени примирен и се наведе да събира от пода по-големите парчета стъкло.

— Внимавайте, ще се порежете. Отивам да взема един парцал — каза Тиракорда, — не се престаравайте, както, когато служехте на семейство Одескалки, ха-ха-хааа.

И както се смееше, се насочи към полуотворената врата, зад която се бяхме скрили.

Имахме само няколко секунди за действие, и никакъв избор. Докато Тиракорда отваряше вратата, застанахме от двете й страни, с гръб към стената. Лекарят премина между нас, сковани и неподвижни от страх, като сред двойка стражи. Прекоси цялото преддверие и излезе през вратата на срещуположната страна.

Именно в този миг ни дойде на помощ съобразителността на абат Мелани или може би нездравата му склонност към шпиониране и засади. Направи ми знак и дамата се затичахме напред към насрещната страна на помещението, тихо и бързо като мишки; залепихме се отново на стената отдясно и отляво на вратата, като този път имахме привилегията да можем да се скрием зад разтворените й крила.

— Ето го тук — чухме да обявява Тиракорда, който очевидно беше намерил парцала.

Лекарят влезе отново в преддверието, като отново премина между мен и Ато. Ако бяхме останали на насрещната стена, щяхме да го видим очи в очи, без да имаме път за бягство.

Тиракорда се вмъкна в залата, където го очакваше неговият гост и затръшна вратата след себе си. Докато през отвора изчезваше последният лъч светлина, успях да зърна Дулчибени, все още седнал, който се обръщаше назад към вратата. Той се взря със свити вежди в мрака на преддверието и погледът му падна, макар и несъзнателно, върху уплашеното ми лице.

Останахме неподвижни няколко минути, през които не дръзнах дори да избърша потта от челото си. Дулчибени заяви, че изпитвал някаква необичайна умора, и реши да се сбогува, за да се върне „При оръженосеца“. Като че ли неосъществената наздравица ненадейно бе лишила от смисъл посещението му. Чухме двамата да се изправят на крака. Нямаше по-добро решение, освен да побегнем назад към първата стая, тази, която извеждаше на стълбището, и да се скрием зад гипсовите статуи. Тиракорда и Дулчибени минаха на малко разстояние от нас, неподозиращи нашето присъствие. Дулчибени тръгна със светилник в ръка, който щеше да използва за завръщането си в странноприемницата, докато лекарят все още се извиняваше, задето бе счупил шишенцето, проваляйки добрия завършек на вечерта.