Рита Моналди - Печатът

Преминахме без неочаквани препятствия разстоянието до мястото на срещата с Угонио и Чаконио, в подземията на площад „Навона“. Когато обаче отново се събрахме с корписантарите, Ато Мелани трябваше да преодолее някои искания и бе въвлечен в един оживен спор.

Поради авантюрите, в които ги бяхме въвлекли, двете странни същества, се оплакваха, че не са имали възможност да се посветят свободно на своята дейност. Освен това по техните думи, самият аз бях нанесъл поражения на някои скъпоценни кости, които грижливо били натрупани, а впоследствие те бяха рухнали върху мен при нашата първа среща. Аргументът не беше кой знае колко убедителен, но Чаконио бе започнал безсрамно да развява под носа на абат Мелани един огромен кокал, който, с все още останало по него месо, вонеше ужасяващо. Корписантарят настояваше, че се е повредил вследствие на инцидента. Само и само, за да не вижда повече този гнусен и вонящ остатък, Ато предпочете да отстъпи.

— Добре, съгласен съм. Но не искам да чувам нищо повече за вашите проблеми.

Извади от джоба си шепа монети и ги подаде на Чаконио. Корписантарят светкавично грабна парите с кривите си пръсти, като че ли искаше да откъсне ръката на абат Мелани.

— Не мога да ги понасям тези двамата — измърмори под носа си абатът, докато разтриваше дланта си с израз на погнуса.

— Гфъррррлъбх, гфъррррлъбх, гфъррррлъбх… — започна да мърмори полугласно Чаконио, като си прехвърляше монетите от ръка в ръка.

— Тотализира стойностноста на паричието — каза ми на ухото Угонио с уродлива и двулична усмивка. — Скръндзарин е.

— Гфъррррлъбх — заключи доволно Чаконио, пускайки парите в една мърлява и мазна торба, където те паднаха, като издрънчаха върху купчина монети, очевидно доста солидна.

— В крайна сметка двете чудовища са ни от полза — каза ми по-късно абат Мелани, докато Угонио и Чаконио потъваха в тъмнината. — Това гадно нещо, което Чаконио завря под носа ми, всъщност беше изхвърлено от някой месар, реликви — друг път. Но понякога е по-добре да не затягаш прекалено въжето и да платиш; в противен случай ще ги направим наши врагове. Не забравяй: в Рим винаги трябва да се побеждава, но никога да не се злоупотребява с победата. Този свещен град почита могъщите, но се наслаждава на тяхното падение.

След като си прибраха заплащането, корписантарите бяха връчили на Ато това, което ни трябваше — копието от ключа, с който се отваряше вратата между конюшнята на Тиракорда и кухнята. Когато вече се качихме през отвора в малката конюшня на лекаря, влязохме без усилия в къщата. Късният час подсказваше, че единствено старият лекар е все още на крак, в очакване на своя гост.

Преминахме през кухнята, влязохме в стаята със старото легло с балдахин и после във преддверието на къщата. Напредвахме в мрака, като се ориентирахме само благодарение на паметта и на слабата лунна светлина. Започнахме да се изкачваме по спираловидната стълба; тук ни посреща благодатната светлина на големите свещи, които предната вечер на Ато се бе наложило да угаси, за да подсигури пътя за отстъпление. Подминахме първата стаичка на средата на стълбите, където бяха изложени красивите предмети, на които се възхищавахме по време на последното разследване. После стигнахме до първия етаж, който, както предишната нощ, тънеше в мрак. Този път обаче вратата към етажа бе отворена. Тишина владееше навсякъде. С абата си разменихме съучастнически поглед: сега вече щяхме да престъпим този съдбовен праг. Почувствах се изпълнен от необичаен и безумен прилив на смелост. Предишната нощ всичко беше минало добре, помислих си аз, можехме да се справим и този път.

Внезапно трикратен грохот откъм преддверието на приземния етаж, накара сърцата ни да подскочат. Някой бе почукал на входната врата Веднага побягнахме по стълбите между първия и втория етаж, към другата стаичка, в която се помещаваше библиотеката.

Над нас се чу глъчка и после, отдолу, шум на далечни стъпки. Отново се намирахме между два огъня. Ато се канеше отново да духне свещника (нещо, което този път щеше да предизвика подозрението на стопаните на къщата), когато до ушите ни достигна ясно гласът на Тиракорда.

— Ще ида аз, Парализа, ще ида аз.

Чухме го да слиза по стълбите, да преминава през преддверието, да отваря вратата и да издава възглас на приятна изненада. Посетителят влезе, без да каже и дума.

— Да влезеш тук ням — каза игриво Тиракорда, докато затваряше входната врата — четири цифри.