Рита Моналди - Печатът

— Не, не в числата. Когато пристигнах в Рим, избрах тази странноприемница, следвайки virga ardentis , горящата или трептящата пръчка, или стърчащата, както още я наричат. Знаеш за какво говоря, нали? — каза тя, като се изправи на крака и вдигна ръка до корема си, така че да имитира дълъг бастун.

Жестът й ми се стори непристоен. Замълчах оскърбено.

— Но за това ще си говорим някой друг път, ако ти се иска — завърши тя с усмивка, която ми се стори лукава.

Разделих се с нея, и тръгнах бързо да обиколя стаите, за да събера паниците, в които бях сервирал вечерята. Какво искаше да каже Клоридия с този срамен жест? Може би това беше безсрамна покана или, още по-лошо, типичен жест на уличница? Не бях толкова глупав: знаех добре, че в скромното ми положение беше нелепо да очаквам тя да гледа на мен като на нещо повече от нещастен слуга. Но, в крайна сметка, не беше ли разбрала, че не притежавам и пукната пара? Може би се надяваше; че заради нея щях да отмъкна пари от господаря си? Прогоних ужасен тази мисъл. Клоридия бе намекнала за някаква понесена несправедливост, свързана със завръщането й в Рим. Не, не можеше да е говорила за продажност в толкова тежък за нея момент. Сигурно я бях разбрал неправилно.

Приятно ми бе да видя наемателите на странноприемницата така видимо задоволени от яденето. Когато почуках на вратата му, Помпео Дулчибени все още преглъщаше бульона, вече изстинал и мляскаше с наслада.

— Седни, драги. Извини ме, но апетитът ми днес дойде със закъснение.

Подчиних се и зачаках мълчаливо да привърши с гозбата. До като погледът ми блуждаеше между предметите, разхвърляни върху скрина близо до столчето, очите ми спряха на три томчета с яркочервена подвързия със златни арабески. Бяха много красиви, помислих си, но къде ли вече ги бях виждал?

Забелязах, че Дулчибени ме наблюдава с любопитство — беше свършил с бульона и ми подаваше паницата. Събрах всичко с възможно най-невинната усмивка и излязох със сведени очи.

Едва изскочил от стаята, вместо да сляза в кухнята, затичах към втория етаж. Когато почуках задъхан на вратата на Ато, ръцете ми все още бяха заети.

— Помпео Дулчибени? — възкликна недоумяващ абатът, докато привършвах разказа си.

Предния ден се бях отправил в стаята на Дулчибени, за да го масажирам, и по време на масажа, му се прищя да смръкне малко тютюн. Затова бе отворил шкафа, търсейки красивата си табакера от черешово дърво, и с интарзии бе извадил от него няколко книжки в доста красива подвързия, в яркочервена кожа и златни арабески. Е, добре, в библиотеката на Тиракорда бях имал възможността да забележа подобни книги — ставаше дума за едно издание на произведенията на Гален в седем тома, от които обаче липсваха три. А именно три бяха томовете, които току-що бях видял в стаята на Дулчибени. На гръбчетата им пишеше Galeni opera и без съмнение това бе част от онези opera omnia 130 130 Събрани съчинения (лат.) — (Бел.ред.) на Гален в седем тома, четири от които се намираха в къщата на Тиракорда.

— Разбира се — започна да разсъждава абатът, — остава възможността Дулчибени и Тиракорда да са се видели за последен път преди началото на карантината. Тогава може би, Тиракорда е заел тези книги на Дулчибени.

И все пак, възрази той сам на себе си, ние двамата бяхме свидетели как личният лекар на папата бе приел посред нощ гост в дома си — доста любопитен час за посещения! Не само това: двамата се бяха уговорили да се видят на следващия ден в същия час. Значи загадъчният гост на Тиракорда скиташе из града горе-долу в същите часове, в които и ние двамата можехме да излизаме незабелязано от „Оръженосеца“. Следователно гостенинът трябваше да е именно Дулчибени.

— Че откъде ще се познават Дулчибени и Тиракорда?

— Задаваш този въпрос — отговори Ато, — защото не знаеш един факт: Тиракорда е от Фермо.

— Както и Дулчибени!

— Даже ще ти кажа още нещо: Дулчибени е родом от Фермо, а доколкото си спомням, Тиракорда също е оттам.

— Значи са съграждани!

— Точно така. Рим винаги е давал подслон на славни лечители, произлизащи именно от този стар и благороден град: Например Ромоло Специоли, личният лекар на Кристина Шведска, protomedicus generalis 131 131 Главният лекар (лат.) — (Бел.ред.) Джован Батиста Бенчи, а също Чезаре Мачати, който, ако си спомням правилно, както Тиракорда, е бил лекар на конклава. Хората от Фермо живеят почти всички в този квартал, около църквата „Сан Салваторе ин Лауро“, където се събира и тяхното братство.