Рита Моналди - Печатът

— Извинете, Джовани, тази вечер не съм в настроение. Някой трябва да ме е проследил и този път предпочетох да използвам един друг пасаж.

Ато и аз, прилепени като два охлюва на стената на стълбите, задържахме дъх. Макар и кратък, диалогът ни бе достатъчен за да разпознаем без всякакво съмнение гласа на Помпео Дулчибени.

Тиракорда поведе госта си към първия етаж. Чухме как двамата се отдалечиха и после отвориха някаква врата. Щом останахме пак сами, слязохме от нашето скривалище и на свой ред излязохме в голямото преддверие на първия етаж. Исках и да питам за хиляди неща, но мълчанието беше единствената надежда за спасение.

Влязохме в една просторна стая, където, в полумрака, успях да забележа две легла с балдахин и някакви други мебели. Едва доловим поради разстоянието, до нас долиташе разговорът между Тиракорда и Дулчибени. Като по чудо успях да не се спъна в една ракла. Но когато зениците ми привикнаха с тъмнината, внезапно забелязах с ужас две студени и смръщени лица, които сякаш чакаха неподвижни в мълчалива засада сред мрака на залата.

Вледенен от страх, имах нужда от няколко секунди, за да разбера, че това бяха два бюста, единият от бронз, а другият от мрамор, положени върху два постамента на нивото на моя ръст. Встрани от тях се виждаха една статуя на Херкулес от гипс и един гладиатор.

След като свихме наляво, преминахме в преддверието, край чиито стени бе наредена дълга редица от столове, а оттук — в едно второ преддверие, по-широко и също потънало в мрак. От една съседна зала идваха гласовете на Тиракорда и на неговия съгражданин.

Много предпазливо се приближихме до процепа между вратата, която бе само притворена, и рамката й. Пронизвани от тънкото острие на светлината, която се процеждаше през пролуката, присъствахме на един странен разговор.

— Да влезеш тук ням; четири цифри — повтори Тиракорда същите думи, с които посрещнал своя гост на входната врата.

— Четири цифри, четири цифри… — повтори Дулчибени.

— Така е: помислете си спокойно, нали сте дошли за това?

Лекарят се изправи и, тътрейки се, излезе от полезрението ни, отивайки наляво. Дулчибени остана седнал гърбом към нас.

Помещението беше осветено от две огромни позлатени восъчни свещи, сложени върху масата, край която бяха седнали двамата. Великолепието на мебелировката, каквото никога преди не бях виждал, отново ме удиви и възхити. До свещите бе поставена посребрена кошничка с восъчни плодове; обстановката се допълваше още от два големи свещника — първия върху една дъбова масичка, а другия — върху писалище от абаносово дърво, с украса от позлатена мед. Стените бяха покрити с богато драпирана алена дамаска; навсякъде се виждаха красиви картини с разнообразни и очарователни сцени: видях картини със селца, животни, цветя и хора; една Богородица, една Пиета, едно Благовещение и един свети Себастиан.

Но над залата господстваше, закачен по средата на по-дългата стена и точно пред очите ни, един внушителен портрет на Нашия Господар Инокентий XI, в дебела позлатена рамка с арабески, с вградени кристални листа и гирлянди. Под него, на един постамент, зърнах осмоъгълна мощехранителница от позлатен и посребрен бронз, за която предположих, че е пълна с множество свещени реликви. По-наляво забелязах легло и столче, покрито с червен брокат. Последният детайл ми се стори показателен — по всяка вероятност се намирахме в кабинета на Тиракорда, където той приемаше пациентите си.

Чухме лекаря да се връща в средата на залата, след като отвори и затвори някаква врата.

— Какъв съм глупак, сложил съм го на друго място.

Върна се надясно по протежението на стената, на която бе закачен впечатляващият портрет на Негово светейшество. За наша изненада, в насрещната стена се отвори друга врата — бяха две невидими крила, облицовани със същата алена дамаска. Тайната врата водеше към една тъмна стаичка, в която се съхраняваха инструментите на занаята му. Успях да различа пинсети, ножички и ножове, съдове за целебни билки, няколко книги и купища с листа; на последните може би бяха записани диагнозите от лекарските консултации.

— Там вътре ли си са?

— Тук са, тук са и са добре — каза Тиракорда, докато се ровеше из дупката, — но аз търся две-три прекрасни нещица, които си бях отбелязал за нас двамата. А, ето.

Излезе от тъмната стаичка, развявайки победоносно един полуизмачкан къс хартия, затвори тайната врата и седна, като побърза да подхване четенето.