Рита Моналди - Печатът

— Но Тиракорда живее само на няколко крачки от „Оръженосеца“ — възразих аз — и със сигурност знае, че се намираме под карантина. Не се ли притеснява, че може да се зарази от Дулчибени?

— Очевидно не. Може би Дулчибени му е казал, че Кристофано не вярва в странноприемницата да има чума, и е премълчал за болестта на Бедфорд и за странния инцидент, случил се с твоя господар.

— Тогава Помпео Дулчибени е крадецът на ключовете на моя господар. Точно той, толкова принципен!

— Никога не съди по външните белези. Най-вероятно е бил осведомен за изхода към подземията от Пелегрино.

— А пък аз нищо не съм забелязал. Невероятно е…

Запя иронично абатът, заставайки в смешна поза.

— Ела на себе си, момче. Помни — тайните съществуват, за да бъдат продавани. Първоначално Пелегрино трябва да е отворил тайния пасаж срещу заплащане. После обаче, в началото на карантината, твоят господар излезе от строя. Ето защо на Дулчибени се е наложило да отмъкне връзката, за да си направи копие от ключа за стаичката при някой занаятчия на улицата на Ключарите — улицата, където печатарствува Комарек, както казва Угонио.

— А какво общо има Комарек?

— Абсолютно нищо, обясних ти го вече, не си ли спомняш? Чисто съвпадение, което ни отклони от правия път.

— А, да — отвърнах, притеснен, че вече няма да успявам да държа сметка за бъркотията от открития, опровержения, хрумвания и лъжливи следи, които следваха една след друга през последните дни. — Но защо Пелегрино не е дал копие от ключа на Дулчибени?

— Защото може би твоят господар, както казах, настоява да му се заплаща всеки път, когато някой клиент иска да си служи с подземията. Затова не предоставя никакви ключове.

— А защо тогава Стилоне Приазо притежава дубликат?

— Не забравяй, че за последен път той е отсядал в странноприемницата по времето на синьора Луиджа — сигурно го е измолил или откраднал от нея, лека й пръст.

— Не си обяснявам обаче защо Дулчибени трябва да е откраднал моите перлички, при положение, че изобщо не изглежда беден — отбелязах аз.

— А аз имам един още по-труден въпрос: ако той е загадъчният крадец, когото толкова се изтощихме да преследваме, как така всеки път е успявал да бъде сто пъти по-бърз от нас и да прикрие следите си?

— Може би познава галериите по-добре от нас. Все пак, сега, като се замисля, той не би могъл да върви толкова пъргаво — само преди два дни се оплакваше от ишиас. И Кристофано му каза, че болката ще отмине чак след няколко дни.

— Още по-сериозна причина. Да добавим и факта, че Дулчибени вече не е младеж, с доста тежко телосложение е, и ако говори малко по-дълго, започва да се задъхва — как, по дяволите, успява всяка нощ да се изкачва нагоре по въжето, чак до отвора? — заключи заядливо Ато. Той самият се потеше и пъшкаше всеки път, когато трябваше да ползва въжето.

След това разказах на Ато онова, което съвсем скоро бях научил за Помпео Дулчибени. Споделих с него, че по думите на отец Робледа, застаряващият благородник от Фермо принадлежеше към сектата на янсенистите. Съобщих на Ато и строгата оценка на Дулчибени по адрес на шпионската дейност на йезуитите и за неговата разпалена реч срещу браковете между хора с обща кръв, които от векове бяха нещо обичайно във властническите фамилии на Европа. Благородникът от Фермо, подчертах аз, бе така скандализиран от тази практика, и до такава степен се бе разгорещил, че беше пожелал — в един въображаем разговор с някаква жена пред огледалото — победата на турците при Виена: така, бе заявил той сам пред себе си, на европейските тронове щял да се осигури приток на свежа и неопетнена кръв.

— Една реч, pardon, излияние на истински янсенист. Поне донякъде — отбеляза абат Мелани, сбръчквайки замислено челото си. — Да, защото да бленуваш турското нашествие в Европа, и то само за да бъдат свалени Бурбоните и Хабсбургите, ми се струва прекалено даже за най-фанатичния последовател на Янсений.

Каквото и да бе положението, заключи Ато, моето откритие ни задължаваше да се завърнем отново в дома на Тиракорда. Както бяхме научили миналата нощ, Дулчибени също щеше да се върне там.

Изчакахме, както обикновено, момента, в които всички наематели, включително Кристофано, окончателно се бяха оттеглили по стаите си, и се спуснахме в кладенеца, който извеждаше в меандрите, разположени под странноприемницата.