Ги Мопасан - Бел Ами

Мадлен го изгледа смаяна, не разбирайки тоя ненадеен гняв. После тя се досети донякъде какво става в него и напълно си обясни това мъчение от закъсняла ревност, което се усилваше с всеки миг от всичко, което напомняше за другия.

Тя смяташе, че това е детинщина, но все пак се почувства поласкана и нищо не отговори.

Жорж се ядоса на себе си за това раздразнение, което не можа да скрие. И когато същата вечер след вечерята, приготвяха статия за другия ден, той бутна с крака столчето. Като не можеше да го обърне, той го изблъска с крак и попита засмяно:

— На Шарл винаги ли му е било студено на краката?

— О! Той постоянно страдаше от хрема, гърдите му не бяха здрави — отговори развеселена тя.

Дю Роа продължи озлобено:

— Впрочем, той доказа това — после прибави любезно: — За мое щастие.

И той целуна ръката на жена си.

Но когато си лягаше, измъчван постоянно от същата мисъл, той пак попита:

— Носеше ли Шарл памучни шапчици, за да не си простуди ушите?

Тя се поддаде на шегата и отговори:

— Не. Връзваше си челото с кърпа.

Жорж сви рамене и, високомерно, с презрение каза:

— Какъв глупак!

Оттогава Шарл стана за него предмет за постоянен разговор. Той говореше за него по всякакъв повод и с крайно съжаление го наричаше „горкият Шарл“.

Когато се връщаше от редакцията, където беше чул два-три пъти да го наричат Форесте, той си отмъщаваше, като преследваше умрелия с омразни подигравки и в дъното на гроба му. Жорж припомняше неговите недостатъци, смешните му работи, дребнавостите му, с удоволствие ги изброяваше, като ги доизмисляше и преувеличаваше, сякаш беше решил да премахне от сърцето на жена си влиянието на един опасен съперник.

Той повтаряше:

— Кажи ми, Мад, припомняш ли си деня, когато тоя рогльо Форесте поиска да ни докаже, че дебелите хора са по-силни от слабите?

После поиска да научи за покойния цял куп интимни и тайни подробности, но младата жена, на която това беше неприятно, не пожела да каже нищо. А той настояваше и упорстваше:

— Хайде, моля те, разкажи ми това. Много смешен ще да е бил тоя момент.

— Хайде, остави го най-сетне на мира — казваше с отегчение тя.

— Не, кажи ми — започваше пак той. — Наистина, това животно навярно много глупаво е изглеждало в леглото.

И Жорж завършваше със заключението:

— Какво повече беше той?

Една вечер, към края на юни, като пушеше цигара на прозореца, поради голямата вечерна горещина, поиска му се да направи една разходка. И попита:

— Искаш ли, моя малка Мад, да идем до Булонската гора?

— Разбира се.

Те наеха една отворена кола, стигнаха до Елисейските полета, след това отидоха и до алеята на Булонската гора. Тая нощ не духаше никакъв вятър — беше една от ония задушни нощи, когато сгорещеният парижки въздух нахлува в гърдите като гореща пара. Цяла редица файтони отвеждаха непрекъснато под сенките на дърветата безбройно множество влюбени.

Жорж и Мадлен се забавляваха, като гледаха прегърналите се двойки, които минаваха с файтоните — жените в светли рокли, а мъжете в тъмно облекло. Сякаш грамадна река от влюбени течеше към Булонската гора под звездното и горещо небе. Освен глухото търкаляне на колелета, никакъв друг шум не се чуваше. И тези влюбени двойки минаваха и минаваха, излегнали се във файтоните, безмълвни, притиснати един до друг, подвластни на взаимното привличане, треперещи в очакване на близкото прегръщане. Горещата нощ сякаш беше пълна с целувки. Чувстването на нежните ласки и на животинската любов правеше по-тежък, по-задушен въздуха. Всички тези двойки бяха опиянени от една и съща мисъл, от един и същи огън. Всички тези, натоварени с любов файтони, изпускаха по пътя, по който минаваха, един чувствен, тънък, смутителен дъх.

И Жорж, и Мадлен се почувстваха в плен на заразата на любовта. Те уловиха нежно ръце, задъхвайки се от задуха на въздуха и от възбудата, която ги обземаше.

Когато стигнаха до завоя, към укрепленията, те се целунаха и тя, засрамена, промълви:

— Ние и сега сме деца, както и когато отивахме за Руан.

Големият поток от файтони при входа на алеите се беше разделил. По пътя за езерата, по който вървяха младите, файтоните донякъде бяха по-отдалечени един от друг. Но гъстият мрак на дърветата, въздухът, който се разхлаждаше от листата и от влагата на капчиците, които капят по дърветата, прохладата на широкото нощно пространство, цяло окичено със звезди, придаваше на целувките на возещите се двойки по-фино очарование.