Ги Мопасан - Бел Ами

Жена му престана да пуши и с внимание следеше мисълта на Жорж. От време на време тя шепнеше:

— Да… да… Така е много добре… Това е отлично… Това е много силно…

И когато и той престана да говори, тя каза:

— Сега нека започнем да пишем.

В началото Жорж трудно и с мъка намираше думи. Тогава тя тихичко се наведе над рамото му и започна бавно да му шепне на ухото фразите си. От време на време спираше и питаше:

— Това ли е, което искаше да кажеш?

— Да, много добре — отговаряше той.

Мадлен хвърляше бодливи изрази, отровни женски фрази против главата на министерския съвет. Тя умело смесваше подигравките срещу политиката с подигравки срещу политиците и написаното предизвикваше смях, като в същото време учудваше с верността на наблюдението.

Понякога Дю Роа прибавяше няколко реда, които придаваха по-дълбока и по-мощна сила на нападението. Освен това той умело използваше недомлъвките. А когато Мадлен даваше някакъв факт като верен, но на него му се виждаше съмнителен или компрометиращ, той съумяваше да го поднесе във вид на въпрос и по този начин внушението беше по-силно.

Когато статията бе готова, Жорж я прочете на глас. И двамата бяха доволни от написаното, очаровани и учудени. Те се усмихваха, сякаш бяха се разкрили един на друг. Те се погледнаха, трогнати от удивление и умиление, и страстно се целунаха.

Дю Роа взе пак лампата и с пламнал поглед каза:

— А сега, да вървим да спим.

— Минете пръв, господарю мой, защото вие осветявате пътя.

Жорж мина и тя тръгна подире му към спалнята, като гъделичкаше с края на пръстите си мястото между врата и косата му, за да го накара да върви по-бързо…

Статията излезе с подписа на Жорж Дю Роа дьо Кантел. Вдигна се голям шум. В камарата се разтревожиха от изнесеното в нея. Дядо Валтер честити на автора и му повери политическата редакция на „Ла ви франсез“. Отзивите дадоха на Буаренар.

Вестникът започна люта битка против министерството. Атаките винаги бяха подкрепяни с факти, понякога иронични, понякога сериозни, друг път шеговити или ядовити. Те учудваха с убедителната ударност и постоянство. Другите вестници редовно цитираха „Ла ви франсез“, препечатваха цели статии и хората на властта започнаха да мислят как да запушат устата на тоя непознат и яростен враг.

Името на Дю Роа респектираше политическите среди. Той усещаше, че неговото влияние расте и по стискането на ръцете му, и по свалянето на шапките. От друга страна, жена му го смайваше с изобретателността на ума си, със способността да събира сведения и чрез големите си познанства.

Всеки път, когато се връщаше вкъщи, той намираше в салона я някой сенатор или депутат, я някой магистрат или генерал, които се държаха с Мадлен фамилиарно, като със стара приятелка. Къде се беше запознала тя с всички тия хора? В обществото, казваше тя. Но как бе съумяла да спечели доверието им и обичта им, той не можеше да разбере. „Тя ще стане голяма дипломатка“ — мислеше си той.

Мадлен често се връщаше за обяд и вечеря късно, запъхтяна, зачервена, разтреперана и, преди още да си свали воала, казваше:

— Днес се случиха хубави работи. Представи си, министърът на правосъдието е назначил двама съдии, които са участвали в смесените комисии. Ние ще му дръпнем такъв бой, че дълго време ще го помни.

И наистина, последваха поредица убийствени публикации. Депутатът Ларош Матьо, който вечеряше у тях всеки вторник, след граф Водрек, в изблик на радост силно стискаше ръцете на Мадлен и Жорж и непрекъснато повтаряше:

— Дявол да го вземе! Каква работа. Може ли след такива съкрушителни удари да не успеем?! — Той наистина се надяваше да поеме министерството на външните работи, за което отдавна мечтаеше.

Ларош Матьо беше един от ония политици, които нямаха собствени убеждения, нито пък състояние. Липсваха му смелост, както и сериозни знания. Той беше провинциален адвокат, хубав човек в окръжен град, който лукаво пазеше равновесие между всички крайни партии — един вид йезуит републиканец и либерал от съмнително естество, каквито никнат като гъби на народното купище на всеобщото гласоподаване. С неговата селска макиавелщина минаваше за силен между другарите си, между всички изгубили мястото си в обществото, между разните недоносчета, от които се правят депутати. Той беше доста внимателен, доста коректен, доста фамилиарен, доста любезен — на това разчиташе за успехите си. И той имаше успехи между народа — в смесеното, смътното и не много хитро общество на различни фаворити на момента. За него навсякъде казваха: „Ларош ще стане министър“. И той повече от всички други вярваше, че ще стане министър.