Ги Мопасан - Бел Ами

Ларош беше един от главните акционери във вестника на дядо Валтер. Двамата бяха съдружници в много финансови начинания, Дю Роа го поддържаше с доверие и със смътни надежди за бъдещето. Пък нали всъщност продължаваше делото на Форесте, комуто Ларош Матьо беше обещал орден, когато дойде денят на възтържествуването. Орденът ще бъде на гърдите на новия мъж на Мадлен — това е всичко. Всъщност нищо не беше се изменило.

Наистина нищо не беше се изменило. Неслучайно колегите на Дю Роа му устройваха неприятни шеги, от които той се ядосваше. Щом дойдеше в редакцията, някой му извикваше:

— Слушай, Форесте!

Той се преструваше, че не чува, ровейки из бюрото си. Гласът още по-силно повтаряше:

— Ей, Форесте!

И след това се чуваше задавеният смях на неколцина от колегите му.

Когато Дю Роа отиваше към писалището на директора, оня, който го бе извикал, го спираше и му казваше:

— Ах, прощавай! Искам да ти съобщя чудно нещо, все те смесват с горкия Шарл. Причината за това е, че твоите статии твърде много приличат на неговите.

Дю Роа нищо не отговаряше, но кипеше от гняв и в него започна да се появява глуха омраза към умрелия.

Сам дядо Валтер веднъж, когато се чудеха на явната прилика в изразите и мислите между хрониките на новия политически редактор и ония на предишния, беше казал:

— Да, същински Форесте, само че по-силен, по-емоционален, по-мъжествен.

Друг път, като отваряше шкафа за билбоке, Дю Роа видя, че билбокетата на предшественика му бяха обвити с креп около дръжката, а билбокето, с което той си служеше, когато се упражняваше под ръководството на Сен Потен, беше окичено с розова панделка. Всички бяха наредени на същата дъска, според големината си, а на една табела беше написано: „Бивша колекция Форесте и с-ие, наследник на Форесте — Дю Роа, патент S. G. D. G. Изделия, които не увяхват и могат да служат във всички случаи, дори и по време на пътуване“.

Жорж спокойно затвори шкафа, като каза доста високо, за да го чуят:

— Навсякъде има глупци и завистници.

Но гордостта му беше наранена, тщеславието му беше засегнато, онова тщеславие и оная недоверчива писателска гордост, които довеждат до будна нервна чувствителност — еднаква и у репортера, и у гениалния поет.

Думата „Форесте“ дразнеше ушите му; страх го беше да я чуе и усещаше, че се изчервява, когато я слуша. Това име за него беше една подигравка, нещо повече от подигравка, почти обида. То му крещеше: „Жена ти върши твоята работа, както вършеше работата и на другия си мъж. Без нея ти нищо нямаше да бъдеш“.

Жорж допускаше напълно, че Форесте без Мадлен нищо не би постигнал; но колкото за него, никак не е така.

Неспокойствието продължаваше и вкъщи. Тук всичко му напомняше за умрелия, цялата покъщнина, всички дреболии, всичко, до което се докоснеше. В началото той не мислеше за това, но устроената от колегите му зла шега беше причинила дълбока рана, която кървеше при всеки допир до цяло множество нищо и никакви работи, които досега той не забелязваше.

Дю Роа вече не можеше да вземе някаква вещ, без да му се стори веднага, че вижда сложена върху нея ръката на Шарл. Сега той употребяваше само онези неща, с които си е служил и по-рано, неща, които сам бе купил, обичал и имал. Жорж започваше да се ядосва дори на мисълта за предишната интимна близост на своя приятел с жена му.

Понякога той се чудеше на този бунт на сърцето си, който не можеше да се обясни, и се питаше: „Как става това, дявол да го вземе! Не ревнувам Мадлен от приятелите й. Никога не се безпокоя от онова, което тя прави. Тя се връща и излиза, когато си иска, а пък дори само споменът за тоя глупак Шарл ме разярява!?“ И прибавяше: „Всъщност той беше просто глупак; без съмнение, това е, което ме обижда. Яд ме е, че Мадлен е могла да се омъжи за такъв глупец“. И постоянно си повтаряше: „Как е било възможно тая жена да обича дори за миг такъв глупак?“

И всеки ден ядът му се усилваше от хиляди дребни неща, които го бодяха като игли от постоянното напомняне за другия — било с някоя дума на Мадлен, било с някоя дума на слугата, било с някоя дума на камериерката.

Една вечер Дю Роа, който обичаше сладкишите, попита:

— Защо нямаме сладкиши? Ти никога не поднасяш сладкиши. Мадлен весело отговори:

— Наистина, въобще не ми идва наум за тях, защото Шарл никак не ги обичаше.

Той прекъсна думата й и раздразнен каза:

— Ах! Знаеш ли? Шарл започва да ми досажда. Все Шарл това, все Шарл онова, Шарл обичаше това, Шарл обичаше онова. Нали Шарл е пукнал — остави го вече на мира.