Ги Мопасан - Бел Ами

— Коя е тази личност?

— Виконтеса дьо Персемюр, която се подписва с псевдонима Бялата Лапа.

Той остана вцепенен и едва се удържа да не се изкикоти.

— Бялата Лапа! Бялата Лапа — аз си представях някоя млада жена, като вас! А каква била тя — Бялата Лапа! Но тя е интересна, доста интересна!

Слугата, който застана на вратата, съобщи:

— Яденето е сервирано.

Обедът беше обикновен и весел, един от тези обяди, през време на които приказват за всичко и за нищо. Дюроа седеше между по-голямата, грозната дъщеря на патрона, Роза, и г-жа дьо Марел. Съседството му с нея малко го стесняваше, макар тя да се държеше съвсем непринудено и бъбреше със свойственото си остроумие. Отначало той се подвоуми как да подходи с нея и не можеше да се оправи, подобно на музикант, който е изгубил верния тон.

След това, малко по малко той се овладя и започна да си разменя с нея интимни, почти чувствени погледи.

Изведнъж той усети, че някой под масата се докосна до крака му. Той леко повдигна крака си и срещна коляното на съседката си, която не се уплаши от неговото докосване. В този момент те не разговаряха, като и двамата се бяха обърнали към своите съседи на масата.

Дюроа, с разтуптяно сърце се докосна до коляното й. Тя му отговори с леко натискане. И той разбра, че връзката им се подновява.

За какво говориха двамата след това? Като че ли за нищо. Но устните им трепваха всеки път, когато те се поглеждаха.

Жорж Дюроа, желаейки все пак да бъде любезен с дъщерята на началника си, от време на време се обръщаше към нея с някой въпрос.

От дясната страна на г-н Валтер стоеше виконтеса дьо Персемюр, която заемаше поза на принцеса. Дюроа, който едва сдържаше смеха си при нейния вид, тихичко попита г-жа дьо Марел:

— Познавате ли другата, която се подписва Розовото Домино?

— Да, много добре я знам: баронеса Ливар.

— Като тази ли е дебела?

— Не. Но също така е комична. Висока, 60-годишна баба, суха като пръчка, с причудлива фризура, с ум от времето на реставрацията, с тоалет от същата епоха…

— Откъде са се намерили тези феномени в литературата?

— Буржоазните парвенюта винаги биват събирани от случайните благородници.

— Няма ли други причини?

— Никакви.

После между патрона, двамата депутати, Норбер дьо Варен и Жак Ривал се завърза политически спор, който продължи докато стана време за десерта.

Когато се върнаха пак в салона, Дюроа отново се приближи до г-жа дьо Марел и, като я гледаше в очите, каза:

— Искате ли тази вечер да ви придружа до вкъщи.

— Защо?

— Защото моят съсед г-н Ларош Матьо ме завежда всеки път, когато вечерям тук.

— Кога ще мога да ви видя?

— Елате утре да закусите с мен.

И те се разделиха, без да си кажат нещо повече.

Дюроа не остана дълго време, понеже вечеринката му се видя монотонна и скучна. Като слизаше по стълбите, той настигна Норбер дьо Варен, който също си отиваше. Старият поет го улови под ръка, понеже вече не се страхуваше от съперничеството на младия човек във вестника, тъй като те работеха в съвсем различни отдели, сега той му засвидетелства своето желание за покровителство.

— Няма ли малко да ме придружите по пътя?

— С радост, скъпи учителю — отговори Дюроа.

И двамата бавно тръгнаха по булевард „Малерб“.

Париж през тази нощ беше почти пуст. Беше студена нощ, една от нощите, когато звездите изглеждат по-високо, пространствата бездънни, а леденият вятър донася някъде отвъд облаците диханието на смъртта.

В първия момент двамата мъже не говореха нищо. Пръв Дюроа, за да започне разговор, каза:

— Този господин Ларош Матьо има много интелигентен и образован вид.

— Така ли смятате?

— Да, казват, че в камарата той е един от най-даровитите хора.

— Възможно е. Между слепците еднооките изглеждат крале. Всички тези хора са посредствени, понеже всичките им мисли са затворени между две стени — пари и политика. Това са педанти, мили мой, с които не може да се говори за нещо, за нещо, което ние обичаме. Техните мисли са заприщени тъй, както Сена е заприщена при Аниер. Ах, колко трудно е да намериш човек, който да има широчина в мислите си, който ви дава усещанията на онази неопитност на простора, която вдишват при брега на морето. Аз познавах няколко такива мъже, но те умряха.

Норберт дьо Варен приказваше с ясен, но въздържан глас, на който, ако би дал воля, би продънил среднощната тишина. Той изглеждаше възбуден и печален.

— Но не е ли все едно малко повече или малко по-малко ум, щом като всичко отива към един и същи край — заключи Норбер дьо Варен и млъкна.