Ги Мопасан - Бел Ами

Тази игра го забавляваше, сякаш бе открил, че под външността на аскета се крие вечният и безкраен срам за човека и това го радваше, утешаваше и ободряваше. После той каза на висок глас:

„Сбирщина от лицемерие!“ и потърси с очи ездачи, за които беше чувал скандални истории.

Той видя мнозина, които бяха фалшификатори при игрите на карти в клубовете, за които това служеше за единствен източник, единственият сигурен източник за доходи.

Други, също известни, живееха също изключително с приходи от своите жени, което беше на всички известно; а някои, както казваха, с доходите на своите любовници. Мнозина бяха платили своите дългове (акт на чест), тъй че никой никога не узнаваше откъде са тези пари (доста подозрителна мистерия). Той видя хора, занимаващи се с финансови сделки, чието забогатяване имаше за начало кражбата, но които биваха канени навсякъде, в най-видните и благородни къщи. Имаше хора, които се ползваха с такава почит, че дребните буржоа снемаха шапки при срещата си с тях, въпреки, че началните им спекулации в големите национални предприятия не бяха тайна. Всички те се държаха високомерно, имаха нахален поглед, презрителна усмивка — както тези, които имаха бакенбарди, така и тези, които имаха само мустаци.

Дюроа продължаваше да се смее, повтаряйки: „Да, няма какво да се каже, това са сган от алчни и ненаситни хора, сган от паразити!“

Но мина един файтон, красив, нисък, теглен от два бели коня, с развяващи се гриви и опашки; караше го малка блондинка, позната куртизанка, зад която седяха двама лакеи. Дюроа се спря с желание да се поклони и да поздрави това парвеню на любовта. А тя нахално изваждаше на показ безумния разкош, който беше спечелен с безчестие, за да дразни разхождащите се лицемерни аристократи. Може би той смътно почувства, че между тях съществува някаква прилика, някаква природна връзка, че те принадлежат към еднаква порода, имат една душа и че неговите успехи ще бъдат също тъй дръзки.

Дюроа се връщаше, като вървеше бавно, чувстваше се доволен. Той стигна пред къщата на своята стара любовница малко по-рано от определения час.

Тя го прие с протегнати устни, сякаш между тях не е имало никакво спречкване и даже след няколко секунди забрави благоразумната предпазливост, която тя пазеше в къщата си. После, целувайки завитите краища на мустаците му, каза:

— Ти не знаеш ли колко бях притеснена, мили мой? Аз се надявах на цял меден месец и ето изведнъж моят мъж ми се стовари на врата за шест седмици; той е в отпуск. Но аз не искам да остана през тези шест седмици без теб, особено след нашата малка свада. И ето какво измислих. Ти ще дойдеш на обяд в понеделник, аз вече му говорих за теб. Ще те запозная с него.

Дюроа остана в недоумение, понеже никога не беше му се случвало да се среща лице в лице с човека, жената на когото той имаше. Той се страхуваше нещо да не го издаде — някой поглед, някоя дума или нещо такова.

— Не, аз предпочитам да не се запознавам с твоя мъж — каза той.

Тя, учудена, настояваше, като се беше изправила с широко отворени очи пред него.

— Но защо? Какво е това особничене? Че това е съвсем обикновена работа. Аз не мислех, че ти си толкова глупав?

— Е, добре, аз ще дойда на обяд в понеделник — каза обидено той.

Тя прибави:

— За да не се възбуди подозрение, аз ще поканя семейство Форесте, макар че не мога да търпя в къщата си гости.

До самия понеделник Дюроа съвсем не мислеше за това посещение, но качвайки се по стълбите, той почувства особено безпокойство. Не за това, че му беше неловко да стисне ръката на мъжа, да яде неговия хляб, да пие неговото вино. Той смътно се страхуваше от нещо, което сам не можеше да си обясни какво е.

Като влезе в салона, той остана да чака, както обикновено е редът. После вратата на стаята се отвори и той видя един висок, с побеляла коса мъж, с изискана външност, с орден. Той се приближи до него и с особена вежливост му каза:

— Моята жена много ми говори за вас, уважаеми господине, и на мен ми е много приятно да се запозная с вас.

Дюроа тръгна към него, като се силеше да придаде на лицето си израз на голяма съсредоточеност. Той стисна с преувеличена изразителност подадената му ръка. После двамата седнаха, но не знаеха за какво да поведат разговор.

Г-н дьо Марел тури дърво в огъня и попита:

— Отдавна ли се занимавате с журналистика?

Дюроа отговори:

— От преди няколко месеца.

— О, вие бързо сте напреднали!

— Да, доста бързо.

И той започна да говори без много да мисли върху това, което казва за разни обикновени работи, както често се случва между хора съвсем непознати. Той се успокои и взе да му става все по-приятно. Дюроа гледаше сериозното и важно лице на г-н дьо Марел, чувствайки силно желание да се разкикоти, и мислеше: „Теб аз ще ти сложа рога, старче, ще ти сложа рога“. И едно вътрешно доволство го обхвана, една радост на крадец, който е сполучил и който не подозират, една престъпна, възхитителна радост. Изведнъж му се прииска да стане приятел на този човек, да се сдобие с доверието му, да го накара да разкаже съкровените тайни на своя живот.