Ги Мопасан - Бел Ами

По средата на стената висеше една голяма картина на Гюйом — ирландски бряг по време на буря. Под нея беше една гора от Артини, после една равнина в Алжир, с камила на хоризонта, приличаща на някакъв странен монумент.

Г-н Валтер мина на съседната стена и каза с тон на церемониален майстор:

— Великата живопис. — Това бяха четири картини „Едно посещение на болница“ от Жерве; „Жътварка“ от Бастиен Лепаш; „Една вдовица“ от Бурго и „Една екзекуция“ от Жан-Пол Лорен. Последната картина представляваше ваднейски свещеник, застрелван до стената на една църква от отряда на Сините.

Когато стигна до следващата стена, патронът каза с усмивка:

— Тука са фантастите. — Силно впечатление правеше „Горе и долу“. Тя изобразяваше една хубава парижанка, качваща се на стълбите на трамвая, когато той е в движение. Нейната глава е вече наравно с покрива на трамвая и мъже, седящи на скамейките, разглеждат с жадно любопитство младото лице, което идва срещу тях, когато седящите долу на платформата разглеждат нозете на младата жена и с досада, и с пожелание.

Г-н Валтер, като държеше лампата, повтаряше с лукава усмивка:

— Какво, нали е смешно? Нали е смешно?

После той освети „Спасяването на давещите се“ от Ламбер. В средата на почистена след ядене маса едно котенце, седнало на задните си крака, с учудване и внимание се вглежда в една муха, потънала в една чаша с вода. Котето е вече повдигнало крака си, готово да хване мухата с бързо движение. Но то още не се решава. То се колебае какво да прави?

После патронът показа картината „Урокът“ от Дедай, изобразяваща войник в казармата, който учи едно рунтаво кученце да бие барабан.

Дюроа се смееше и се възхищаваше на глас. Колко е прелестно това, колко е очарователно!…

Като чу гласа на г-жа дьо Марел, която влизаше, той изведнъж спря. Патронът продължаваше да осветява картините, като ги обясняваше. Сега той показваше акварел от Морис Лелуар — „Пречка“. Тя изобразяваше една носилка-стол, която преграждаше пътя на биещите се като херкулесовци. Изпод отвора на носилката-стол се виждаше красиво женско лице, гледащо… търпеливо, спокойно, дори с удивление тия двама мъже.

Г-н Волтер продължаваше:

— В другите стаи имам още картини, но те са от по-малко известни художници. Засега купувам картини от млади, още неизвестни художници и ги държа временно в задните стаи, очаквайки момента, когато авторите на тия картини ще се прославят. После шепнешком той каза:

— Сега е време да се купуват картини. Художниците умират от глад. Те са без стотинка, без стотинка…

Но Дюроа нищо не виждаше, слушаше и не разбираше. Г-жа дьо Марел беше тук, зад него. Какво да прави? Ако той я поздрави, няма ли тя веднага да му обърне гръб или да го наругае? Ако пък той не се приближи до нея, какво ще си помисли тя? „Ще гледам да спечеля време“ — каза си той. Беше тъй разстроен, че за момент му хрумна даже да се направи на болен и да си отиде вкъщи. Патронът приключи представянето на картините и сложи лампата, след което се поздрави с дошлата гостенка. Дюроа започна отново сам да разглежда картините, сякаш не беше им се напълно насладил. Беше объркан. Какво да прави? Той чуваше гласовете, схващаше разговора. Г-жа Форесте го повика:

— Моля ви се, господин Дюроа. — Той се спусна към нея. Тя го викаше, за да го запознае със своя приятелка, която уреждаше един празник и искаше това да се хроникира в „Ла ви франсез“.

— Разбира се, госпожо, разбира се — съгласи се той.

Г-жа дьо Марел сега се намираше съвсем близо до него. Той не смееше да се обърне. Изведнъж му се стори, че изгубва съзнание. Тя каза високо:

— Добър ден, Бел Ами! Значи вие вече не ме познавате.

Той бързо се обърна на токовете си. Тя стоеше пред него усмихната, гледаща го с очи, пълни с веселие и ласкавост. И тя му подаде ръката си. Той я пое треперейки, като се страхуваше дали зад нейното поведение не се крие някоя хитрост или примка. Тя искрено добави:

— Какво ви се е случило? Никъде не се виждате.

Той зашепна, като напразно се мъчеше да се владее:

— Имах много работа, много работа. Господин Валтер ме натовари с нова длъжност, която е свързана с грамадна работа.

Г-жа дьо Марел го гледаше в очите с искрено благоразположение:

— Зная, но това не е причина, за да забравите приятелите си — каза тя.

Разговорът бе прекъснат от една дебела госпожа, която влизаше. Тя бе деколтирана, с червени мишци и червени ръце, облечени и причесана с претенция. Дамата стъпваше тъй тежко, че при всяка крачка се чувстваше тежестта на бедрата й. Като забеляза, че й обръщат голямо внимание, Дюроа попита г-жа Форесте: