Ги Мопасан - Бел Ами

Двамата почти всяка вечер посещаваха кабаретата, където се веселят долните слоеве на Париж. Дюроа се увери, че любовницата му изпитва същинска страст към скитанията из бохемските свърталища.

Тя отиваше на среща, облечена в тъмни прости дрехи, с шапка на водевилна субретка; и без да се съобразява с простотата на своя костюм, тя не се разделяше със своите пръстени, гривни, брилянти. На молбата му да ги махне, тя отговаряше: „Нека мислят, че това са рейнски камъчета“.

Като си мислеше, че е много добре маскирана, макар всъщност това съвсем да не беше така, тя отиваше в кабаретата, които се ползваха с най-лошо име.

Тя помоли Дюроа и той да се преоблече като работник. Жорж не се съгласи, дори не смени цилиндъра си с мека шапка. Г-жа дьо Марел се утешаваше, оправдавайки неговия отказ така: „Нека мислят, че аз съм прислужница в някой виден дом и че имам връзки с човек от обществото“. И намираше тази комбинация за чудесна. Освен простонародните кабарета, те често посещаваха вмирисано на тютюнев дим заведение, като сядаха на малки дървени столчета около вехта дървена маса. Облак от парлив дим и миризма на пържена риба се носеше из салона. Облечените в прости ризи мъже приказваха високо, като посръбваха от чашките. Учуденият келнер разглеждаше дошлата странна двойка. Той им поднесе две чаши вишновка. Г-жа дьо Марел се вълнуваше, галеше Жорж и се радваше. Тя пиеше по глътка от това червено питие, като разглеждаше наоколо с неспокойни пламтящи очи. От всяка погълната чаша тя получаваше усещането на извършена грешка — всяка капка от парливото питие, което попадаше в нейното гърло, й доставяше остра наслада, радост от забраненото и престъпно удоволствие.

По някое време тя казваше тихо: „Да си ходим“. И те излизаха. Тя бързо пристъпваше, навела глава, с малки крачки, също като актриса на сцената, между посетителите, които се бяха облегнали на столовете и я съпровождаха с подозрителни и недоволни погледи. Излязла навън, тя въздъхваше с облекчение, сякаш беше успяла да се отърве от някоя голяма опасност.

Понякога, разтреперана, тя питаше Дюроа:

— Ако някой тук ме оскърби, какво би направил?

Той отговаряше със самохвалство:

— Бих съумял да те защитя!

И тя радостно стискаше ръката му, като в нея се зараждаше желанието да я оскърбят, за да бъде защитавана, да види как тези мъже ще се бият помежду си заради нея, макар че между тях би бил и нейният любим човек.

Но тези разходки — два-три пъти през седмицата — започнаха да омръзват на Дюроа. Освен това от известно време беше му трудно да харчи всеки път за файтон и за други дребни сметки.

Сега той едва свързваше двата края, понеже имаше по-големи нужди, отколкото когато служеше в Железниците. През първите месеци той харчеше без сметка, като се надяваше, че приходите му ще се увеличат. Но това не се случи.

Най-простият начин — заем от касата — той беше вече използвал, а от редакцията си беше взел заплатата за четири месеца напред. Освен това той беше задлъжнял сто франка на Форесте, триста франка на Жак Ривал, който можеше да чака, без да се вземат предвид малките му дългове от пет до двадесет франка.

След като г-н Потен не можа да го посъветва по какъв начин да намери още сто франка, Дюроа изпадна в отчаяние. Сега той чуваше бедността си още по-силно, понеже разходите му се увеличиха. Омразата към всички хора растеше и при всеки най-малък повод тя избуяваше в некрасив вид. Понякога Дюроа се питаше как беше могъл да харчи средно около хиляда франка на месец, без да си позволява някакви излишества. И пресмяташе, че закуската от осем франка, заедно с обяда от дванадесет франка в един от хубавите булевардни ресторанти, вече възлизаха на един наполеон. А като се прибавят и десетина франка за дребни разноски, нещо, което ставаше неусетно, сумата стигаше тридесет франка. А тридесет франка правят деветстотин франка на месец. В тази сметка обаче не влизаха разноските за дрехи, обуща, долни дрехи, храна и пр.

На 14 декември той беше останал без франк в джоба си, като не виждаше от кого би могъл да вземе в заем малко пари. В този ден, както това често се случваше преди, той не закуси и прекара цялото време в редакцията, сърдит и огорчен. Около четири часа получи телеграма от любовницата си:

„Искаш ли да обядваме заедно? После ще направим разходка донякъде?“

Той отговори:

„Да обядваме ми е невъзможно“.

После си помисли, че е глупаво да се отказва от приятните минути, които щеше да прекара с нея: