Ги Мопасан - Бел Ами

— Но това са простаци — повтаряше той. — Работата ще стигне до съд. Теб ще те разкрият, ще те задържат, ще те погубят. С такива по-добре е човек да не се залавя.

— Какво ще правим сега? Аз повече не мога да идвам тук.

— Много просто. Аз ще сменя квартирата си — успокои я той.

— О, това няма да стане бързо — прошепна тя. — Неочаквано измисли нова комбинация и успокоена каза: — Не, не, аз измислих. Остави всичко на мен и за нищо не се безпокой. Аз ще ти пратя утре сутринта „синя книжка“. Тя наричаше „синя книжка“ затворените градски телеграми, изпращани запечатани в плик.

Сега тя се усмихваше възхитена от своето откритие, което не искаше да му съобщи, и безумстваше в любовен екстаз.

Като слизаше по стълбите, тя все още бе в плен на случилото се. Г-жа дьо Марел се подпираше на ръката на Дюроа, понеже краката й се подкосяваха.

На стълбите нямаше никой.

Понеже той обикновено спеше до късно, на другия ден в единадесет часа все още беше в леглото си, когато пощенският раздавач му донесе „синя книжка“. Дюроа я разпечата и прочете:

„Свиждане днес. Пет часа. Улица «Цариградска» 127. Кажи да ти покажат квартирата, наета от г-жа Дюроа.

Точно в пет часа той влезе в една голяма къща и попита портиера:

— Тука ли е наела госпожа Дюроа квартира?

— Да, господине.

— Покажете ми я, моля ви.

Портиерът, свикнал с такива деликатни положения, изискващи предпазливост, го погледна и взе ключа от голямата връзка с ключове:

— Вие ли се казвате господин Дюроа?

— Разбира се.

Той отключи една малка квартира на долния етаж, която се състоеше от две стаи и се намираше срещу стаята на портиера. Приемната беше облепена с нови книжни тапети по стените. Мебелите, направени от червено дърво, бяха покрити със зеленикав рипс и жълт рисунък. Килимът, украсен с цветя, беше тъй тънък, че през него кракът усещаше дъските на пода. Спалнята беше толкова малка, че три четвърти от нея се заемаха от леглото — обикновен голям креват със синкави тежки покривки, също от рипс и завивка от пух, покрита с червена коприна, изпъстрена с подозрителни петна.

Недоволен от обстановката, Дюроа помисли: „Тази квартира ще ми струва много пари. Ще трябва да взема пари в заем. Тя съвсем е оглупяла“.

Вратата се отвори и Клотилда се втурна, шумолейки с роклята си, като вихър, с разтворени обятия. Тя беше във възторг.

— Нали това е много мило? И няма да има нужда от качване по стълби. Може да се влиза и излиза през прозореца; портиерът няма да може да вижда. Как хубаво ще се любим тук!

Той я целуна студено, като не се решаваше да я запита за това, което му беше на устата. Тя сложи на масичката, която се намираше в средата на стаята, голям пакет. Като го развърза извади оттам сапун, шише с тоалетна вода, свингер, кутия с иглянки, куки за пантофки и малки щипци за къдрене на косите.

Тя весело се забавляваше, като нареждаше квартирата и като слагаше всяко нещо на мястото му. И говореше непрекъснато, като разглеждаше шкафовете:

— Трябва да се донесат долни дрехи, които да се намират тук за всеки случай. Това ще бъде доста удобно. Ако ме намокри на улицата дъжд, ще идвам тук, за да се преобличам. Всеки от нас ще си има ключ, освен този, който ще си остане в портиера, за да го има в себе си, в случай, че ние забравим нашите. Наех квартирата за три месеца, разбира се, на твое име.

— А кога ще трябва да се плати?

— Вече е платено, мили мой!

— Колко ти дължа?

— Не, мое момче. Това не се отнася за теб, това е моя малка прищявка.

Той се престори на сърдит.

— Не, аз това няма да позволя.

Тя го прегърна:

— Моля ти се Жорж. Това ми прави такова удоволствие. Аз искам нашето гнездо да принадлежи на мен, само на мен. Това нали не те оскърбява? Аз искам да поднеса дар на нашата любов. Кажи, че и ти искаш това, мили ми Жорж? — Тя го умоляваше с погледи, целувки, с цялото си същество.

Дюроа я предизвикваше да се моли, като се правеше на сърдит. Най-после той се съгласи, че всъщност тя има право.

Когато г-жа дьо Марел си тръгна, той, като потриваше ръце и без да прави усилие да вникне в глъбините на душата си, където беше се породило мнението, което той си беше съставил в тоя ден за нея, прошепна: „Все пак тя е мила“.

След няколко дни Жорж отново получи „синя книжка“. Тя му съобщаваше:

„Мъжът ми ще си дойде тази вечер след шестседмично отсъствие. Ние ще трябва да се разделим за осем дни. Колко е скръбно, мили мой!

Дюроа остана изненадан. Той съвсем беше забравил, че тя е омъжена. Искаше му се да види този човек поне веднъж, за да има за него някаква представа.