Костас Варналис - Диктаторите

Казахме, че народите на Изтока, надъхани от водачите си и от завоевателите, подложили на клане евреите във всички големи градове. На тези кланета на евреи от „езичниците“ в Александрия, Кесария, Антиохия, Тир, Гадара и другаде евреите отвърнали по същия начин — с кланета на „езичници“ и пожарища там, където пък те били по-силни — във Филаделфия, Есебон, Гараз, Пела, Скитополис. Ограбили Декаполис и Гавлонитида, опожарили Антидона и Газа.

Така че въстанието на юдеите не запазило характера си на освободителна борба на един поробен народ срещу угнетителите му, а приело облика на изтребителна борба не между юдеи и римляни, а между юдеи и „езичници“, между юдеи и Азия, и целия човешки род. Естествено, че при това необикновено нараснало значение на въстанието на юдеите, то не би могло да има добър край.

Римската власт се разпаднала в цяла Палестина. А междувременно тази римска власт решила да се върне отново в града, който малко преди това така неразумно изоставила. Управителят на Сирия, Цестий Гал, тръгнал от столицата си, Антиохия, и се отправил към „гнездо на престъпниците“ — Ерусалим. Нека читателят обърне внимание как угнетителите характеризират онези, които се борят да ги прогонят.

Агрипа Херод, царят на юдеите, придружавал вражеската войска, която отивала да пороби родината му. Въстанието на юдеите е голям урок за това, как се извършва и как трябва да се извършва всяка национална революция за всички времена и народи. През целия път на тази „справедлива“ войска отвред се стичали да се присъединят към нея всички врагове на юдеите всички раболепни народи заставали срещу този народ! По този начин Гал лесно успял да стигне до Габаон, на десет километра разстояние от свещения град на Давид.

Въстаниците не се изплашили нито от числеността, нито от военното изкуство на тази организирана войска. Излезли извън стените на града и разбили Гал.

Но нека никой не смята, че въстаниците представлявали някаква сбирщина от религиозни фанатици, бедняци и „злосторници“. Начело на въстанието стоели истински военачалници. Имало и двама князе с царска кръв — но не от царския дом на Херодовци! — наместникът на Агрипа, Сила Бабилон, опитният военачалник Нигер от Пирея, и Симон, син на Йор.

След този първи военен успех на въстаниците цар Агрипа изпратил при тях двама души да им предложат да се предадат, тъй като в такъв случай великодушният римлянин щял да им прости всичките им… престъпления!

Мнозина искали да се приемат тези условия. Това били аристократите и богатите граждани. Може би знаели, а може би и не знаели, че когато притисне с коляното си победения, победителят не удържа думата си — както впрочем става винаги. Но какво направил тогава фанатизираният народ? За да не се повдига вече въпрос за предание, сега и за в бъдеще, народът на Ерусалим хванал двамата пратеници и ги заклал.

Тогава високомерният Гал тръгнал срещу „престъпния“ град, за да го накаже като възмездител. И разположил лагера си на един час път от стените на Ерусалим.

Цестий Гал разположил лагера си близо до стените на Ерусалим, но не посмял да го атакува. Напразно чакал цели пет месеца да му предадат града аристократите — „десните“ сред юдеите! — както му били обещали. И след като видял, че нито със заплахи, нито с подкупи и предателство може да направи нещо, вдигнал обсадата и се върнал в Габаон. Ала въстаниците не му позволили да се оттегли спокойно и лесно. Излезли извън стените и го нападнали, преследвали го и пленили обоза му и много от войниците му.

Военното бездарие на Гал прави изумително впечатление. Само по един начин може да се обясни този позор — лошото управление на Нерон разстроило цялата администрация на държавата; в провинциите се изпращали не най-добрите военачалници, а най-големите блюдолизци.

Докато Римската империя се посрамвала в Азия по такъв начин, ръководните кръгове в Ерусалим били настроени много песимистично. Смятали, че тези първи военни успехи на въстаниците рано или късно щели да бъдат последвани от поражения. Римската армия в края на краищата щяла да победи. И се стремели да бъдат готови за този край. Едни от тях избягали от Ерусалим и преминали на страната на римляните, с други думи, се обявили против родината си; а тези, които останали в града, се мъчели по всякакъв начин да наложат своите, изгодни за тях, възгледи, а именно — капитулация! Ала народът, веднъж започнал борбата, искал веднъж за винаги да се отърве и от чуждите тирани, и от местните техни сътрудници.